Сутринта бе хладна и сива. Той се събуди, както обикновено, само че нещо не беше така, както е било винаги. Опита се да си спомни предния ден, но в главата му имаше сякаш плетеница от несвързани събития и нещо не позволяваше те да станат едно цяло.
Отиде до кухнята, където обикновено го чакаше чаша топло кафе, приготвено от любимата му, която излизаше много по-рано от него за работа. Само че сега кафето го нямаше. Вместо него имаше мръсна чаша, която бе стояла там цяла вечност. Парчета мухлясала храна се търкаляха по небърсаната маса, покрити със зловонна плесен.
Босите му крака шляпаха в полумрака по мръсния под, докато търсеше ключа да запали проклетата лампа. Ето го, най-после. Да, както и предполагаше, няма ток. И тогава реши да погледне през прозореца. Това, което видя, надмина най-смелите му очаквания. През прозореца се виждаше тъмносив полумрак, в който не можеше да различи дори контурите на старата си кола. За Бога, какво бе станало? Къде е любимият човек?
Грабна телефона, но оттам не чу нищо друго, освен убийствена тишина. Ръката му бавно се отпусна, докато погледът му се рееше в нищото.
Инстинктивно се опита да пусне водата, но разбра, че и там нямаше смисъл — от чешмата потече нещо черно, което след малко започна да пръска, докато накрая съвсем спря, за да даде път на гъргорещия въздух, който все още беше останал по тръбите.
Седна на канапето, хванал с две ръце главата си, като че ли се опитваше да събере разпилените спомени и най-вече, да даде поне на себе си обяснение на това, което беше станало. Сами, без да искат позволение, от очите му потекоха сълзи. Мислите му препускаха бясно из това, което можеше да се намери в объркания му ум. Реши да подреди нещата така, както са били и както си ги спомня. Картините изникваха една по едно, някак си в объркан, но даващ поне малко яснота ред. Спомни си вчерашния ден, беше 5 ноември 2015 г. Отиваше на работа в голямата бяла сграда, която стърчеше като малък павилион в полето. Любимата му бе отишла на работа — института отваряше врати рано, а тя отиваше първа, за да има време да се прибере преди него и да приготви вечеря за двама им. Спомни си първия пропуск, след това втория… Бяха общо десет… или единадесет, имаше ли вече значение? Дълбоко в душата си усещаше, че е станало нещо непоправимо, нещо, което никога досега не се бе случвало.
Спомените, макар и откъслечни, продължиха да се реят из ума му. След последния пропуск (десети или единадесети?) се качи на асансьора. Следваше двадесетминутно пътуване със свръхбързия асансьор на компанията, изработен в един-единствен брой специално за това съоръжение, за което никой не говореше, или по-точно, за което всички говореха със страх. Дори жената до него не знаеше къде всъщност работи той — официално се водеше на работа във фабриката за обувки, като технически контрол.
След двадесет минути асансьорът спря на осем километра под земята. Никой не можеше да повярва, че на такава дълбочина може да съществува толкова огромен подземен град. В спомените му се появиха лицата на хората от този ден. Обикновено всички прикриваха безпокойството си (може ли да се намираш под осем километра скали, където температурата на скалите е доста над 50 градуса, и да си напълно спокоен?) с шеги и закачки, чакайки да свърши и този ден, но днес някак си нещо не беше същото. Всички бяха припрени, всеки бързаше. Той отиде направо при ръководителя на отделението. Всъщност от големите началници само шефа на това отделение слизаше долу. Другите бяха горе и се радваха на слънцето. Което обаче днес си беше отишло. Завинаги.
Ръководителят беше угрижен, също както другите. Днес компанията беше планирала нещо, което познатата цивилизация не беше правила досега. Онова дяволско нещо, което стоеше на още три километра надолу и до него достъп имаха само трима души от цялата компания днес щеше да заработи на пълен капацитет. Какво можеше да причини това, никой не знаеше. Знаеха само, че има височайша заповед, която трябваше да се изпълни.
Спомените му като че ли започнаха да се подреждат един по един. Поне имаше цигари. запали една, облегна глава назад и затвори очи, вдишал дълбоко от никотиновата утеха…
Беше 4 ноември, края на работния ден. Тук никога никой не оставаше в извънработно време. Нямаше работа там, с изключение на тримата, които имаха достъп до дяволския пръстен там, долу. Обаче той се забави. Влезе да си вземе душ, а беше толкова уморен, че се отплесна и докато се усети, всички си бяха тръгнали. Избърса се бързо, облече дрехите си и се запъти по коридорите към асансьора. Дано никой не го видеше. Разбира се, имаше камери, но на другия ден никой нямаше да обърне внимание на снощното му двадесетминутно забавяне.
Най-важно беше да премине покрай кабинета на единия от тримата, който се намираше на края на коридора, досами асансьора. Безпроблемното преминаване оттам щеше да открие пътя му нагоре, навън. Тогава долови звуците. Бяха звуци, каквито досега не беше чувал. Спря и затаи дъх. За, единия глас определено беше на единия от тримата „богоизбрани“. Но кой беше другия? Никой в тази компания, или поне от тези, които познаваше, а той познаваше почти целия персонал, заедно с ръководството, нямаше такъв глас. Този глас не можеше да се сравни с нищо познато досега. Хриптенията, които издаваше, сякаш идваха от друго измерение, а съскането караше косите му да настръхнат и тръпки да побиват кожата му. Това, което се носеше като реч, нямаше гласни букви. И не това беше страшното. Страшното беше, че този „език“ го разбираше и говореше единия от тримата, които имаха достъп до дяволския пръстен.
Пристъпи леко две крачки напред, след това още две, искаше да се махне веднъж завинаги от това ужасно място. После щеше да мисли какво беше чул и дали всичко не идваше от преумората тези дни.
Цигарата догоря, той я угаси в пепелника. Отиде до барчето, слава Богу, имаше вино. Сипа си голяма чаша и изпи половината на един дъх. Седна пак, остави чашата на масичката и отново отпусна глава на мекото канапе, което сега изглеждаше като непрано от години…
Отново беше 5 ноември, отново беше сред уплашените си колеги. След два часа онова нещо долу щеше да заработи на пълен капацитет. Всъщност никой не знаеше какво точно е това. Оказа се, че дори директорът на компанията не беше съвсем наясно какво ръководи. Като че ли тези, които знаеха всичко и които дърпаха конците тук, бяха тримата „избрани“. Сега си спомни и имената им. Да, имената им изплуваха ясно като утринна зора. По-едрият се казваше Грот, онзи сухият, с дългите ръце и уродливата физиономия беше Дендра, а младият и привидно неопитен техен колега носеше също толкова странното име Шагот. В този ден тримата щяха да извършат немислимото, водени от незнайна ръка.
Заедно с имената на тези същества, така поне ги определяше той, си спомни и моментът, когато излизаше от стаята на ръководителя. Тримата влязоха при него. Много добре си спомни, че на уплашената и бледа секретарка й беше поръчано никой да не безпокои ръководството в рамките на час и половина. Тогава видя пропуска на Грот. Беше го оставил на бюрото на секретарката. Знаеше, че тези пропуски водят до долу, до онова дяволско нещо в подземието. И тогава си спомни, че взе решението. Имаше на разположение само час и двадесет и пет минути. Хубавото беше, че тези тримата спазваха сроковете и щом щяха да държат вътре ръководителя и да говорят с него относно бъдещия експеримент, значи щеше да бъде именно така.
Премина пред пустите коридори. До втория асансьор водеше само един коридор, по който по обясними причини никой не минаваше. Притесненията му, че освен пропуските щеше да има и биометричен пропуск, не се оправдаха. И може би имаше защо — самите пропуски на тримата бяха направени от една специална материя, която той определяше като… човешка кожа. Това бяха глупости, разбира се, просто сам така беше определил материята при първото докосване. Погледна часовника си — оставаха още час и десет минути. Асансьорът трябваше да вземе разстоянието до долу за по-малко от десет минути. Плюс десет на качване, значи имаше най-много петдесет минути долу. Стига, за да разбере с какво си имаха работа и какво щеше да сполети човечеството днес.
Вратите на асансьорите се отвориха. И тогава пред него се разкри неразкриваемото. Това, което не беше сънувал и в най-мрачните си сънища. Коридорът далеч вече не беше онзи бял коридор, който беше горе. Този беше сивкав, със слузести стени. Не беше дълъг. В края му се очертаваше огромна зала, огромна дори за най-смелите човешки представи. Там беше и Кръга. По-скоро беше пръстен, но каквото и да беше, не идваше от нашия свят. Или поне не от този, в който календарът показваше 5 ноември 2015 г. Мирисът, който се носеше във въздуха, не можеше да се определи като нещо познато — имаше едновременно сладникавите нотки на нещо много познато, да, на захарен памук, но в същото време беше и много лепкав и миришещ на мухъл. Видя, каквото трябваше да види. забърза обратно към асансьора — може пък онези тримата да решат да започнат опита си по-рано.
Това, което видя, го накара да разбере, че днес може би щеше да е последния ден на това човечество. И съдбата му щеше да се реши не от политиците, които заплашваха да се избият едни други с най-модерни оръжия, а от същества, които, както вече беше ,беден, не идваха от нашия свят. Те просто го искаха. Бяха го създали преди милиарди години, когато Вселената е била млада и сега си го искаха обратно. Целият настръхнал и ужасен, се качи в асансьора.
Взе от пакета още една цигара. Ръцете му трепереха силно. Започваше да разбира постепенно… Отпусна отново глава на дивана и загледа тавана…
Когато излезе от асансьора, целият облян в студена пот, отиде да остави обратно пропуска при секретарката. Тя и без това беше толкова уплашена, че нямаше и да го види какво прави. Влезе в стаята. И по-добре, нея я нямаше, явно беше излязла за малко, може би до тоалетна — на осем километра под земята нямаше много места, където можеш да отидеш в работно време. И тогава видя странните папки на бюрото й. Имаха същия странен цвят като коридора долу и сякаш бяха покрити със същата лепкава слуз. Отвори едната… Вместо хартия вътре имаше листа от непозната субстанция, на които обаче пишеше с латински букви неща, които бяха неразбираеми за него — „Magnum Tenebrosum“, „Magnum Innominandum“, „Ubbo-Sathla“, „Yomagn"tho“ и още, и още, които просто не можа да запомни… След това нещата се завъртяха като на лента. Спомни си излизането на тримата от кабинета, фалшивите им усмивки, които издаваха нещо злокобно, с които успокояваха персонала, след това заповедта всеки да заеме местото си на съответния пулт. Играта, от която нямаше връщане, започваше…
Изпи останалото вино на един дъх и отново дръпна от цигарата. Пое дълбоко дима, изпусна го и продължи да гледа тавана…
Когато наредиха пускането на Пръстена, земята завибрира леко. Това се усещаше винаги при тези експерименти. Когато обаче увеличиха мощността, вибрациите станаха по-силни, а около него светът сякаш започна да се размива. След това не помнеше много добре, спомни си как наредиха още повече увеличаване на мощността, което надминаваше дори заложеното в предварителните показатели. Спомни си как нещо започна да се обърква, ужасените лица на колегите си, зловещите застинали усмивки на тримата… След това всичко се завъртя и се стопи… Отново беше в леглото си.
Значи това бе станало. Бяха отворили Вратите, за които беше чувал бегло и за които си мислеше, че са плод на болна фантазия. Тримата знаеха какво ще се случи, а ги беше чул да говорят с ръководителя, че им е мъчно за народа им, който бил далеч…
Стана и отиде да си сипе още вино. Може би това беше последното вино, което опитваше през живота си. погледът му се спря на масата, където лежеше полуразпаднал се вестник. Отиде бавно до вестника и се надвеси над пожълтялата хартия. Чашата сама изпадна от треперещите му ръце. Датата на вестника беше 21 октомври 2025 година, а заглавието недвусмислено гласеше, че е открит живот на Плутон и че зад планетата-джудже има огромна, по-голяма от Юпитер планета, която незнайно защо беше наречена от земните астрономи Шаггай. Това, което успя да прочете от полуунищожения вестник, беше, че двете експедиции, които бяха изпратени да пътуват до Плутон, са изчезнали безследно, а около Земята за забелязани странни обекти, изцяло тъмни и, както докладваха свръхмощните телескопи, покрити сякаш със слуз. В Марианската падина е била отчетена необичайна активност и странни изключително мощни светлини са пробили океана, стигайки чак до Космоса….
Погледна пак навън, където като че ли беше станало още по-сиво и мрачно. Тогава чу шепота… Толкова беше познат. Да, това беше тя, този глас той никога нямаше да забрави. Никога нямаше да забрави студените зимни вечери, когато камината бумтеше в мрака, а двамата си шепнеха планове за бъдещето, мечтите за деца, мечтите, които сега бяха заминали безвъзвратно. Сложи палтото си, както беше по слипове и отвори вратата. Шепотът се усилваше. Тогава я видя… Тя седеше там, близо, в сиво-черната мъгла и го зовеше, шепнейки. Като в сън, той закрачи през слузестата пръст, а сълзите напираха от очите му. Но колкото и да ходеше, тя все така оставаше далеч от него, недостижима и продължаваше да шепне. Не след дълго изчезна в мрака. Когато той се обърна със страх, от дома му нямаше и следа. Малката къщичка беше изчезнала в сивата мъгла.
Продължи безцелното си ходене. Не след дълго започна да притъмнява. Студът започна да става все по-силен — така или иначе, ако не намери подслон, това щяха да са последните му мигове на тази земя.
Светът около него отново започна да се размива, както през онзи ден преди десет години, когато пуснаха онова дяволско нещо дълбоко под земята….
Последното, което видя, беше една врата, тъмна и огромна, която бавно се отвори пред него. Сега вече шепотите бяха много, а нещо го дръпна силно навътре. Опита се да извика, но нещо сякаш беше го стиснало за гърлото и от устата му излезе едно сподавено хриптене. Вече не виждаше, но слухът му все още, макар и силно нарушен, работеше. Сега го носеха някъде. Беше студено, но не така, че да го приспи завинаги. Тогава чу гласовете. Гласовете, които никога нямаше да забрави и които беше слушал с неприкрит страх през времето, когато работеше в онова подземие. Това бяха тримата. Тези, които бяха решили съдбата на хората. Хората, които бяха техни творения. Земята, която всъщност беше тяхна много преди да се родят останалите планети, още когато Слънцето пътуваше своят път към Слънчевата система.
Тогава отново я видя, но с ума си. Тя беше там и го викаше. Той нямаше сили да се съпротивлява. И без това тялото му не го слушаше. Остави се на лепкавия въздух да обвие тялото му със студените си пипала. Тя беше красива, толкова красива, колкото си я спомняше от последните дни.
Погали го по челото, допря устни до неговите, след което го обви с черния си плащ и двамата изчезнаха завинаги в сивия мрак.
