Всичко започна с едно мое хоби, когато бях на двайсет и пет. Заедно с приятеля ми Кристиян бяхме се запалили по историята на Древен Египет. Още докато завършвахме училище, чертаехме планове как ще отидем да видим пирамидите и Сфинкса и как ще вкусим от древния въздух на великите династии на Египет. След като напуснахме армията, двамата с Крис се хванахме едновременно да учим и да работим - все пак трябваше да съберем средства за пътуването си. Бяхме изчислили всичко така, че когато завършим университета, да заминем направо за Кайро. Завършването не беше особено трудно, тъй като и двамата бяхме много упорити, а и учехме една и съща специалност - археология.
И така, в един есенен ден след края на последната ни година в университета и дипломирането, двамата с Крис се качихме на самолета и заминахме в Кайро. Есента беше прекрасен сезон за пътуване до великите пирамиди, понеже вече бяха отминали убийствените летни жеги в Египет. Бяхме договорили и някакъв гид по Интернет, което лично на мен не ми звучеше особено оптимистично, но в крайна сметка ако нещо се объркаше, щяхме да търсим на място.
В Кайро пристигнахме късно вечерта. Тъй като бях изпратил на въпросното лице предварително детайлите на полета, откровено се учудиш, когато видях добре облечен и спретнат човек, държащ табелка с нашите имена. След като се запознахме, нашият нов гид, който се казваше Шагид - малко странно звучеше името му, но в една страна сто процентово винаги ще намериш хора със странни дори за местните имена - ни качи в едно малко "Пежо" и потеглихме към пирамидите. Шагид беше запазил хотел, както сам се изрази, бил на прага на пустинята. Всъщност нашият водач не беше никак прост човек. Тъй като преди да заминем в нашата кореспонденция го бях уведомил каква е целта на нашето пътуване, Шагид започна да ни разказва за неща, които бяха отвъд нашето въображение. Разказите му запалиха любопитството ни, а видях и че самият той сякаш се мъчи да ни подскаже нещо. Тъй като вече бяхме много уморени, се разбрахме на другия ден Шагид да дойде да ни вземе от хотела и да започне същината на пътуването ни.
Утрото беше прекрасно. Небето беше синьо и безоблачно. Това ни подейства като допълнителен стимул на двамата с Крис, той като по интернет се бяхме осведомили, че България, която ни беше изпратила миналия ден с леден дъжд, вече спи под дебела снежна пелена. Шагид ни чакаше, когато излязохме от ресторанта, където бяхме хапнали обилна закуска - не се знаеше дали ще има въобще време за обяд. Отново на пежото и потеглихме за великите пирамиди.
Някъде преди обед вече бяхме пред Великата пирамида на Хеопс. Шагид беше осигурил пропуски за входа - чудно ми беше, че когато в началото тръгнах да му давам парите, той отказа да приеме цялата сума - щели сме да се разплатим накрая, ако сме доволни. Ако ли не - той щял да ни върне капарото. Когато влязохме в пирамидата, усещането беше неповторимо. Нямаше думи на този свят, които да изразят това, което усетихме с Крис. За миг се пренесохме в древните времена, когато пустинята е била плодородна земя и когато стотици хиляди роби са строили тези огромни съоръжения. Или поне така ни учеха по история…
Маршрутът следваше точно определени трасета, които не бяха никак дълги. Точно когато бяхме до средата, започна това, което ме кара да ви пиша тези редове. Шагид се обърна към нас и тримата спряхме. Попита ни дали искаме да научим много повече от това, което знаем, и което до момента сме видели. Нямало да ни струва нищо, а и офертата с връщането на капарото била в сила. Погледнах към Крис - двамата бяхме авантюристи, но някак си нещо не беше както трябва. Въпреки това, бяхме събирали пари цели пет години, за да изпуснем подобна възможност. А и Шагид ни уведоми, че ако не хванем възможността сега, друг път надали ще можем. След като получи съгласието ни, водачът измина няколко крачки напред, след което пъхна ръката си в някаква ниша и - о, чудо! - в стената до нас зейна като тъмна паст врата. Въздухът, който лъхна отвътре, беше сигурно на повече от хиляда години - разликата се усети още в началото. Споделихме с Шагид и той потвърди предположенията ни. След това бръкна в раницата си и извади три мощни фенера, които светнаха в непрогледния мрак. По думите на водача ни, от тази врата започваше тунел, дълъг поне сто километра. Тунел към древен град, който е виждан от малко човешки очи. Ако искахме да стигнем дотам, трябваше да спим няколко дена в тази катакомба. Какво пък - кога друг път щяхме да вкусим от подобно приключение?
Пътят обаче криеше изненади, които не бяха от най-приятните. На няколко пъти видяхме човешки кости, а един път - скелета на същество, за което науката не беше чувала, или поне така беше според нас. Шагид този път не беше особено разговорлив, а само ни подканяше да вървим. Нощуването трябвало да става само на определени места, за които само той и такива като него знаели. Иначе не гарантирал безопасността ни.
Нито аз, нито Крис, знаехме какво ни очаква по-нататък. А то не се забави. Още първата нощ, когато легнахме на импровизирани постелки (чудех се защо Шагид ни беше казал да напълним раниците си с всевъзможни неща, включително завивки, а то ето за какво било), ръката ми напипа нещо твърдо под гърба ми. Шагид вече беше заспал, или поне така си мислехме. Когато се помъчих да извадя дразнителя от влажната почва на пода на тунела, той остана в ръката ми. Прошепнах на Крис да светне леко с фенера, за да видя що за предмет съм изкопал от това забравено от Бога място. Още когато светна, ръката ми затрепери. Това, което излезе изпод гърба ми, беше маска. Маска от чисто злато. Поне според мен нямаше кой да тръгне да поставя фалшификати на такова място. Маската беше човешка, но в нея имаше нещо плашещо. Формите й бяха гротескни, сякаш лицето, на което е принадлежала, е имало малформации. Потръпнах само при тази мисъл, след което кимнах мълчаливо на Крис да прибере находката в раницата си. След това заспахме. През нощта не спах добре. През цялото време сънувах странни сънища за черни ветрове, призрачен град в пустинята и една черна фигура, която отваряше обятия към мен.
Може би затова сутринта, или по-точно събуждането, не беше от най-добрите. Въпреки това, продължихме пътуването си, което трая още четири дни. С всеки изминал ден Шагид ставаше все по-неспокоен, а въпросите ни отклоняваше със зле прикрито раздразнение. Накрая на пътуването ни стигнахме до врата, която затваряше тунела. Шагид ни помоли да се обърнем на другата страна - никой не бивало да вижда как се отваря тази странна врата. Прошепна думи, които веднага ми прозвучаха като дежа-вю, само че слухово. С Крис се спогледахме - и двамата бяхме сънували едни и същи сънища, в които маската ни говореше, изричайки тези странни слова. Езикът, на който Шагид изрече думите, сякаш не съдържаше гласни думи и звучеше като злокобно гъргорене и хъркане. Вратата се отвори и отвън нахлу въздухът на пустинята. Вече се свечеряваше, когато излязохме от катакомбата, в която бяхме прекарали цели пет дни. Около нас се простираше нещо, което надали е виждано от много човешки очи. Градът беше нещо като храм с огромни постройки с неземна архитектура. Фигурите на злокобни същества бяха инкрустирани в камъните на тези чудовищни сгради.
Изведнъж Крис извика, отдръпвайки ръката си от раницата. Там, където беше златната маска, намерена от мен през първата нощ в катакомбите, платът на раницата беше прогорял. Това не остана скрито от Шагид, който живо се заинтересува какво има в раницата на приятеля ми. Нямаше как вече откритието да остане тайна, така че разказах на Шагид какво съм намерил първата вечер. Той определено не остана доволен от това, че сме скрили от него този факт и поиска да му предадем предмета. Иначе щяло да бъде лошо за нас. Когато Крис го попита дали ни заплашва с полиция, Шагид се усмихна зловещо, оголвайки острите си зъби. Полицията, според него, нямала работа там, където действат съвсем други сили. След като предадохме маската на водача ни, той я взе, изхъхри нещо на непознатия език, след което я прегърна и пъхна в плащеницата си. Това, каза той, било за пречистване от злите духове.
Нощувката щеше да бъде в преддверието на една от зловещите сгради. Колко щяхме да спим, ние си знаем. Преди да легнем обаче, Шагид ни предупреди, че каквото и да става, не бива да излизаме от убежището си през нощта. Въпреки, че градът бил далеч в пустинята, не било изключено там да върлуват разбойници, които да ни убият и ограбят. И двамата с Крис обаче разбрахме, че става въпрос за нещо друго…
Когато през нощта се събудих сякаш от някакъв безшумен будилник, Крис също не спеше. Шагид го нямаше, само една факла гореше на стената на злокобното място. Въпреки предупрежденията на водача ни, двамата с приятеля ми решихме да го потърсим. Показахме главите си навън в нощта. Някъде наблизо нещо хвърляше отблясъци в мрака. Спомнихме си мисълта за разбойниците, за които ни говори Шагид, но бързо преценихме, че няма как хора, които ще ни ограбват и убиват, да палят огньове преди това, за да издадат местонахождението ни. А и Шагид го нямаше, значи също трябваше да е разбойник - много по-лесно би му било да ни ограби или дори убие още в Голямата пирамида, отколкото да ни мъкне чак дотук. Едва сега видяхме на прага златната маска. Какво правеше там, дали Шагид я беше изпуснал или просто беше оставена нарочно, никога нямаше да разберем. Или поне аз. Вдигнах маската, а тя заблестя на светлината на звездите в ясното студено пустинно небе. С Крис се запромъквахме към тайнствената светлина, която струеше иззад една от огромните сгради. След няколко крачки се озовахме на място, което щеше да обърне представите ни за живота и законите на Вселената. Скрити зад камъните на зловещата постройка, с Крис станахме неволни свидетели на зловеща сбирка на същества, които или не бяха от нашия свят, или просто не бяхме чували за тях. Няма как да ви ги опиша подробно, защото са отвъд представите на човека за живот, но ще ви кажа само, че телата им бяха уродливо изкривени на всички страни, имаха огромни зъби, от устите им течеше слуз, а всяко имаше своя собствена форма. Съществата бяха образували кръг, в който беше … Шагид, или поне го познахме по плащеницата му. Или това беше той, или съществото, което носеше дрехата му, просто го беше убило. Шагид беше запазил що-годе човешкия си образ, но сега лицето му приличаше на картина на художник-психопат, някак си неестествено изкривено и гротексно. Когато обаче се взрях по-задълбочено, по гърба ми полазиха тръпки. Погледнах маската на звездите и установих неимоверна прилика между това, което носеше сега дрехата на водача ни, и златния предмет, намерен в катакомбите.
Това, което разговаряха чудовищните същества, беше неразбираемо за нас поради факта, че беше на същия ужасен език, на който Шагид изрече заклинанието, за да отвори вратата на тунела. Отделните думи, които можехме да различим, бяха "Р"лиех", "Кхтхулу", "Нярлатхотеп", "Йог-Содот", "Йюггот", "Шаггаи" и т.н., които не ни говорела нищо, но караха тръпките да лазят по гърба ни. Любопитството обаче ни изигра лоша шега. Без да искам, се бях открил достатъчно, за да се обърне нашия доскорошен водач Шагид и да ни забележи. Скоро след това настъпи ужаса.
Когато се свестихме с Крис, срещу нас стоеше Шагид, чието истинско име всъщност беше Баал-Шагот, както ни се представи. На лицето му беше златната маска, която сияеше с неестествен синкав ореол, въпреки че беше от чисто злато. Баал-Шагот ни информира, че от самото начало е възнамерявал да ни използва да намерим тази отдавна изгубена маска, която му е принадлежала в продължение на хиляди години. Изкована е била още по времето, когато над Египет се е носел зловещия полъх на неговия господар, Черният фараон, наречен Нефрен Ка или Нярлатхотеп. Тя е била символ на властта и на безмерното могъщество, но само в ръцете на Великите. В човешки ръце беше само парче скъп благороден метал без особена добавена стойност. Сега с Крис бяхме просто ненужни парчета месо, които щяха да бъдат захвърлени в Ямата на Шаготите, слугите на доскорошния ни водач. Въобще не исках и да си представям какво е това място.
Моментите след това ми се губят, поради огромното изтощение, но ще ви кажа само, че същата нощ, когато трябваше са ни хвърлят на онова отвратително място, с Крис избягахме. Колко време сме се лутали из пустинята не знам, само знам, че когато припаднах от умора, със събуждането си видях надвесени над себе си човешки лица. Нормални човешки лица. Крис го нямаше.
Хората, които ме бяха намерили, ми споделиха, че съм бил на прага на смъртта, обезводнен и само случайността ме е спасила, оставяйки ме в техните ръце. Просто съвпадение, че по това време (хората, които ме бяха спасили, бяха изследователи) са влезли навътре в пустинята. Споделиха ми още, че съм бил покрит с някаква странна зеленикава слуз, която е дадена за изследване. Впоследствие произходът и така и не бе оповестен. Докато съм бил на ръба между живота и смъртта, съм бълнувал за някаква златна маска и съм викал името на приятеля си.
След един месец престой в болница в Кайро, се прибрах в България. Сякаш част от мен си беше отишла заедно с Крис. Но знаех, че един ден пак ще се срещнем. Виждах го в сънищата си, в плен на онова отвратително същество, което се беше цанило за наш водач. Всяка нощ в главата ми бучаха едни и същи странни слова - "Nyarlathotep Atem Osiris Set Amun-Ra! Nyarlathotep Khonsu Osiris Set Amun-Ra!". А някъде там в пустинята беше Градът… В съня си научих името му - Ирем…
Стана късно вече, нямам сили да пиша. Трябва да ги пазя за последната среща с Онези. Знам, че ще бъде скоро, но не знам точно кога, затова оставям на вас това свое писание, което успях да свържа със сетни сили. Знам само, че трябва да намеря отново златната маска и да я изпратя в забвението, от което я изрових. За да спася вас и тези след вас, от онова, от което няма спасение…Поздрави!
