Още си спомняше паметния ден преди повече от две години, когато при него дойде онзи човек. Беше точно година, след като онези гамени убиха сестричката му. Прибирала се от училище, когато я нападнали. Достатъчен бил само един удар в главата с метална тръба. Скъпата му сестра, ненавършила още 12, беше в кома цяла седмица, преди лекарите да капитулират. Въпреки убежденията си, родителите му подписаха декларация, че даряват органите на нуждаещи се деца. Така спасиха общо четири живота. За сметка на един…
Той плака дълго, в пристъпи на безсилие късаше чаршафите. Прекъсна училище. А беше само на 16 и половина. Тогава се появи онзи човек. И това, което беше сега…
Скоро всичко щеше да свърши. Знаеше къде трябва да отиде. Никога досега в главата му мислите не бяха толкова подредени.
Вече бе излязъл от коптора. Ходеше уверено по тротоара на стария град. Не искаше да мисли за нищо, имаше една единствена цел, след която щеше да бъде свободен завинаги. Така и умислен, тръгна да пресича малката уличка. Дали съдбата бе решила така или просто шофьорът на колата беше улисан също в свои мисли, но в един момент пътищата им се пресякоха. Разбира се, двата тона немско желязо бяха много по-здрави от което и да е човешко тяло. Той политна високо, преди да се стовари до кофите за боклук. Тялото му тупна тежко в прахта, оставяйки кървави отпечатъци там, където се беше ударило в земята. По това време нямаше други хора в този район - и без това беше доста опасен - така че никой не забеляза това, което се отдели от тялото му, преди да се озове там, където лежеше сега. Шофьорът на колата излезе, ругаейки - как точно на него и сега му се случва такова нещо. Застраховка нямаше, по дяволите, нямаше и валидни документи! Погледна тялото, което лежеше с полузатворени очи, качи се в колата, затръшна вратата и даде газ…
Той остана да лежи в прахта. Надали някой щеше да се сети за него - родителите му го бяха отписали преди повече от година, въпреки че той им беше всичко, останало от мизерния им живот. Не можеше да мисли, разумът му се рееше някъде далеч, но в същото време беше там, с него, в прахта до кофите. Не видя мъжа, но усети присъствието му. Нечии силни, но топли и меки ръце поеха главата му и горната част на тялото му и го надигнаха. Някой почисти залепналите от кръвта клепачи.
— Рахман, успокой се, всичко ще се оправи - гласът бе най-приятния глас, който младият мъж беше чувал някога.
Отвори очи и го видя, надвесен над себе си. Топлите му очи го гледаха с обич, каквато не бе изпитвал никога досега. Непознатият продължи:
— Ще се оправиш, за щастие няма нищо счупено по тялото ти. Само здравата удари главата си, но и това няма да те убие. Но нека използваме, това, което имаме, разумно. Ела с мен, имам да ти покажа много неща.
Рахман нямаше сили да противоречи, а и да имаше, нещо в него го караше да се подчини на този човек. Неусетно започна да се издига. Беше летял със самолет веднъж в живота си, до родината на родителите си, която сега беше раздирана от жестока гражданска война. Той обаче я помнеше такава, каквато я беше видял като дете и я беше заобичал като родна майка - приказните градини, невероятната чистота и красота… Помнеше как баща му и майка му си тръгнаха оттам със сълзи на очи (сестра му още не беше родена), за да не се завърнат никога повече. След някоя и друга година при тях дойдоха леля му и чичо му. Останалите от семейството не могли да се спасят, когато танкът влязъл в къщата. След него останала само една кървава пихтия от четири жени, трима мъже и две деца. И двете на леля му и чичо му. Тогава за пръв път видя и пиян човек. Чичо си. Беше обезумял, ругаеше техния бог и потъпка Неговите заповеди, наливайки се с огнената течност.
— Пристигнахме, момчето ми. - непознатият го докосна и в миг силите му се възвърнаха. Той се изправи плахо, огледа се наоколо, за да види невероятният град в облаците, в който го беше довел мъжа.
— Къде съм? - попита Рахман.
— На място, където времето няма значение. В един от многото градове в облаците. Ела в парка, ще останеш приятно изненадан - непознатият му подаде ръка.
— Кой си ти? Какво е това място? - продължаваше да упорства Рахман.
— Нетърпелив си, типично за момчетата на твоите години - непознатият го поведе по алеята — Наричай ме Мохамед. А това място можеш да наричаш Едем.
— М-мохамед? Едем? Какво значи това, по дяволите? - Рахман вече определено загубваше търпение.
— Полека с ругатните, младежо! - гласът на този, който се представяше за Пророка, беше станал студен и остър като зимен вятър. След малко обаче отново бе същия мек и топъл глас, който успокои пострадалия младеж. — По-добре виж кой е там, отсреща - непознатият вдигна ръка и посочи пред себе си.
Рахман погледна, след което разтри очи невярващо. Преди още да погледне пак, малкото момиче го видя. Затича се към него. Докато Рахман се усети, момичето се хвърли в прегръдките му. За малко да го събори на земята.
— Батко! Батко! - малкото дете целуваше по лицето Рахман. Чудно, лицето му вече не кървеше, дори нямаше и следа от охлузванията.
— Амира, ти си жива, но как така, нали… - не успя да довърши, защото малката сложи ръка на устата му.
— Батко, слушай какво ще ти каже Той, послушай го. Аз ще съм до теб. Няма да ти стори нищо лошо. Просто го чуй. След това ще си отидеш обратно.
Рахман седна на меката топла трева. Мохамед, или този, който се бе представил за него, седна срещу тях.
— Е, Рахман, сега ще ме изслушаш, нали? Не искам твърде много. А и все пак ако не на мен, ще повярваш на сестра си, нали? - непознатият изчака момчето да осъзнае поне донякъде ставащото около него, след което продължи. — Казах ти, че съм Мохамед, защото така ще приемеш по-лесно това, което ще ти кажа после. За други съм Иисус Христос, за трети - Буда, бил съм дори и Свети Петър. Всъщност ние сме много. Служим на Светлината. Светлината, която някои във вашия свят наричат Луцифер и смятат за злото. Само че са в дълбока лъжа, Рахман. Злото е там, долу, при вас, защото светлината не може да достигне да най-тъмните кътчета на вашите души. Днес ти се беше обгърнал с десет килограма смърт, която щеше да прекъсне над десет хиляди човешки живота. Помисли ли какво щеше да стане след това? Тези, които щеше да убиеш, имат хиляди последователи. Те са повече от вас, поне на тази територия. Щяха да последват кланета, които дори аз и другарите ми не можем да спрем. Десетки хиляди като Амира щяха да умрат, удавени в собствената си кръв, в ръцете на закланите си и застреляни родители. Стотици като теб пък щяха да потопят в кръв още много градове. Това ще продължи с години. Но вината ще е изцяло твоя и ще те преследва във вечността.
Някой се приближи до тях. Рахман се обърна и видя уродлив млад мъж, който куцукаше към тях, носейки поднос с чай. Когато го поднасяше, гледаше към земята.
— Знаеш ли кой е това? - попита Мохамед. — Това е този, който уби сестра ти в онзи ден. След по-малко от три месеца, след като се укри от властите, той се самоуби. Скочи под влака, опиянен от дрога и алкохол. Всъщност, уби е силна дума, както виждаш, Амира сега е тук и е по-добре от всякога. След време отново ще бъде на Земята, но под друго име. Този път ще живее дълго, давайки надежда и топлина на хората. Но всичко с времето си. Сигурно се питаш какво ще стане с този, който уби сестра ти? Той ще изкупи греха си, окован в тази уродлива форма, осъзнавайки какво е сторил. След това и той ще отиде на Земята отново. За да изкупи докрай греха си. Но и за това има време - не ги решавам аз тези неща. Нито моите другари. Сега за теб, Рахман. Искаш ли да прекараш Вечността под такава форма? - Мохамед посочи отдалечаващата се куцукаща фигура.
— Не, не, за Бога - отчаяно отговори Рахман, усещайки вече силата и могъществото на непознатия, който го бе довел тук.
— Това е добре, Рахман. Всекиму се дава правото на избор. Всеки избира как да нарича своя Бог. Както виждаш обаче, тук съм само аз. И светлината. Повярвай ми, никой от нас не иска жертви. Наричате различните от вас неверници, но всъщност всички сте такива. Вярвате в хартиите, които ви носят привидно благополучие и за тях сте готови да убивате. Или още по-лошо, убивате заради убеждения, които са илюзия. Твърде много говорихме, Рахман, повече, отколкото имам право да го правя. Може и да съм Мохамед, но и за мен има правила, които няма как да не спазя. Време е да те изпратя обратно долу.
— Но Амира… - Рахман се обърна към сестра си. Тя го гледаше с блага усмивка, но чудно, нямаше тъга в очите, само блаженство и радост. Отговори на брат си вместо мъжа:
— Ще се видим отново, Рахман. След точно 50 твои години. Тук, както сега. Всъщност за мен това ще е утре, за теб ще е половин век. Живей така, Рахман, че някога отново да се съберем тук всички - майка, татко, ти, аз, леля, чичо, децата им, всичките роднини. Изборът е твой, Рахман. Обичам те!
Още недовършила, невидима сила понесе младия човек стремително надолу. След малко проблесна ярка светлина, Рахман отвори очи и видя надвесени над себе си много хора.
Възстанови се напълно след две седмици. Веднага след като излезе от болницата, отиде да поиска прошка от родителите си. С баща си дълго плакаха, прегърнати като деца. Родителите му дадоха благословията си. Рахман вече беше решил за себе си. Събра това, което беше останало от парите, които му даваха онези типове и без да казва никому, един ден хвана самолета. Отиваше далеч на Изток, при високите планини, там, където извира мъдростта. Близо до облаците, там, където беше милата му сестра, там където беше получил спасение. Беше разбрал, че не може да спаси целия свят, но и капките една по една правеха вир. Един ден всички щяха да са Там, горе. Щастливи и заедно. Рахман дори не подозираше, че горе, в Планините, щеше да се научи да разговаря със сестра си. И с другите отпътували за Облаците роднини. Но, както беше казал непознатият, всичко с времето си…
* * *
Двамата безделници се лутаха из тесните улички на парижкото гето.
— Хасан, чакай ме, ще ходя да се изпикая зад тези кофи, ще ми се пръсне мехура. - каза единият и се шмугна между кофите.
— Добре Казим, но побързай, Хабиб ни чака! - нервно се оглеждаше вторият.
— Хасан, няма да повярваш какво намерих! - с радостни викове се появи иззад кофите Казим, носейки тежък колан, видимо натъпкан с нещо.
— Аллах да те благослови, брат, Хабиб ще ни позлати! - очите на Хасан грейнаха. — Бързо да му го покажем.
Двамата мъже забързаха по улиците на града. Унесени от "трофея" си, дори не видяха приближаващия камион, чиито шофьор се мъчеше да се отърве от една досадна муха в кабината…
