Никога не е било толкова горещо, Господи. Чудовищно горещо.

Ненавиждам слънцето.

Потта се смесва с кръвта и влиза в очите...

Защо е толкова тежък? Гръбнакът ми, сякаш всеки момент ще се пречупи. В слепоочията —  наковални. Няма да остискам до края.

Удар в гърба... Защо е това? Аз и така едва ходя... Жега.. Вече почти нищо не виждам през слепените от червено— солена течност ресници. Само страх...

Защо е всичко това, Отче? Татко? Отговори ми...!

—  Мамо, а когато умреш, кой ще идва да се разхожда с мен? —  момиченцето притисна личице в мамините колене.

—  Миличко, аз няма да умра, аз просто ще заспя, само че за по— дълго... И след много години ще се събудя. —  жената захапа края на гумения "турникет" и стегна.

—  Ама нали всички спят само по една нощ? Защо ти толкова дълго...? —  малката още по силно се притисна.

—  Като станеш голяма, мило, ти сама ще разбереш, —  заедно с последния въздух, от иглата излетя струйка течност.

—  Обичам те, мамо! Много те обичам, мамичко, моля те, не ме оставяй самичка! Моля те!

—  Прости ми, миличко, аз не мо....

....................................

Краката ми са изранени до кръв от каменистия път. Коленете ми се подгъват под неимоверната тежест. Жега...

Защо си решил всичко да свърши точно така? В това ли е Твоята мъдрост? Не е ли това ненормална жестокост? Татко...!?!

Мислите ми, като неспокойно ято демони се блъскат във възпаления ми мозък.

Всичко е заради тебе,...Татко... Тогава си мислех, че всичко е заради тебе. А сега ме е страх. Ужасно ме е страх. Страхувам се от Това. Защо точно така? Защо не може просто тихо да си отида? Какво? Пристигнахме... Плещите ми най— после се освобождават от тежестта... Оловно небе... И главата ми сякаш е пълна с това олово... Задушно... Ето там е Градът. Градът, който Ти ми предаде. Градът, който предаде мен. Или и това направи Ти, Татко? Защо не, нали на Теб всичко ти е позволено... Ти си над законите...

...............................................................

Тя седеше на бетонния бордюр пред пощата. Започваше да се смрачава. Минувачите бяха малко, а и тия, които преминаваха, не обръщаха внимание на присвилото се момиченце, облечено в раздърпан, голям за него мъжки пуловер с протрити лакти, със сплъстени, но грижливо сресани светли косици, мръсни дънки и мръсни маратонки, явно не неин размер. Минаващите не обръщаха внимание на това, как тя, с изпоцапани пръстчета броеше жълтите стотинки в картонената кутия, как по бузите и се спуснаха две сълзи, с които скриващото се слънце изтанцува последния си за днес цветен танц, как изкривените от усилието да не се разридае устни прошепваха отново и отново "мамо"...

Тя гледаше тичащото по отсрещния тротоар момче и беззвучно плачеше. Плачеше, заради това, че той си има родители, заради това,че не му се налага всеки ден да усеща върху себе си презрителните погледи на минувачите, заради това, че утре той щеше да отиде на училище, където да се похвали на приятелчетата си с новата тетрадка и фулмастрите, заради това, че той си има собствен дом, а не ръждив креват в общото помещение на мазето под някой блок, че днеска го чака вкусна и топла вечеря, че после ще му кажат "Лека нощ". И ще го целуне мама...

Момиченцето обърна лице и видя приближаващата към нея стройна фигура с пакет в ръцете. През неговата полупрозрачност тя успя да разгадае съдържанието. Голямо парче шунка, няколко пръчки хубав салам, пресен хляб, буркан майонеза... Малката подсмръкна със зачервен от вечерния хлад нос и изтри с ръкав мокрите си очи. В детската и душа просветна искрица призрачна надежда. Тя беше готова да отдаде всичката си топлина и любов на приближаващата се жена за няколко топли думи и късче колбас...

Жената се спря, тъжно погледна момиченцето, прехвърли пакета от дясната в лявата си ръка и извади от задния си джоб портмоне. Внимателно изсипа всички монети в картонената кутия на момичето, след това се понаведе и протегна ръка да погали малката руса главичка, но размисли и се изправи. Обърна се и направи крачка...

—  Може ли да те хвана за ръка и да повървя мъничко с теб? —  детското гласче звучеше плахо и несигурно.

Жената стреснато се извърна и погледна надолу. Гледаха я двете най— големи, най— красиви, най— блестящи и най— тъжни очи на света.

—  Да, —  жената подаде ръката си —  хайде да повървим.

—  А ще ме изпратиш ли до вкъщи?

—  Разбира се, м и л и ч к о, а ти къде живееш?

—  Сега ще ти покажа.

Вървяха по полупразните улици. Момиченцето беше щастливо. За първи път от много отдавна вървеше с някой, ръка за ръка. Искаше и се да изтича до всеки минувач и да му извика: " Ето, виждате ли, ето това е мама!".

Времето мина като в сън. И отпред вече беше сивия вход на блока, после бяха стълбите надолу, към мазето, в което беше ръждивия креват...

....................................................................

Слънцето се скри зад облаците. Но не стана по— хладно. Би трябвало да е пладне. БОЛКА!!!. Ужасна, разкъсваща БОЛКА... Сега и лявата ми ръка... Татко, Отче, спри ги! Татко, аз вярвах в Тебе. Вярвах на Тебе...

БОЛКА!!! Металът разкъсва краката... Демоните в мозъка ми бичуват съзнанието ми с огнени камшици...

Отговори ми, Татко! Мълчиш. Аз съм Твой Син. Или не? Или всичко е поредната игра. Кажи ми поне дума... Нима ще позволиш да свърша така? Нали ти е нужна вяра! За да те има и теб! Или искаш само поклонения? Или Си създаде само жертви и роби? Надменен лицемер! Предател! Аз те проклинам, Татко! Проклинам те, Отче! ПРОКЛИНАМ ТЕ!

......................................................................

—  Моля те, слез със мен! —  момичето умоляващо погледна жената.

Тя се поколеба секунда, но не можеше да откаже. Слязоха по стълбите, момичето отвори вратата, изтича навътре и запали мижава лампа.

—  Почакай малко, сега ще ти покажа нещо, —  малката изчезна в тъмнината на мазето. Жената постоя минута— две, разглеждайки ръждивите канализационни тръби, слушайки ритмичното капене на водата в локвата на пода и укорявайки се за това, че дори не попита момиченцето как се казва.

—  Ей, м и л о , къде изчезна?

Отговор не последва.

—  Хей, ехоо..... къде си?

Нищо. Малката сякаш се беше изпарила. Жената повдигна рамене и обръщайки се тръгна към изхода. Вратата беше съвсем близко, когато изсвистяването на нещо зад гърба и я накара да спре. Нещо сякаш леко я чукна по главата, и мисълта, че се е ударила в някоя от тръбите, беше последната.

......................................

Когато малките и слаби ръце съвсем се умориха, момичето остави камъка върху това, което до скоро представляваше главата на жената. След това се наведе, взе пакета, извади колбаса и давейки се от хлипове започна да отхапва големи парчета. Сълзите отново се стичаха по лицето и, надолу към устните, шептящи с непослушния, затруднен от залъците език:

—  Обичам те, мамо! Много те обичам, мамичко, моля те, не ме оставяй самичка! Моля те! Вече няма да ти дам да ме оставиш.

..............................

А ти.... Кой си ти? А, аз те познавам. Ха... Враг.... Брат.... Да! Съгласен съм! Само прекрати тази болка, и всички те ще ти принадлежат, завинаги и во веки веков, и нека Той да се задави със своето "величие"