Постинг
06.01.2011 21:34 -
МЕРКУРИЙ - ОБСЕРВАТОРИЯ НА БОГОВЕТЕ
На разстояние 58 милиона километра от Слънцето обикаля един нажежен и опустошен от метеоритни бомбардировки свят - Меркурий. “Маринър-10”, единственият междупланетен апарат, посетил бързоногия древногръцки пратеник на боговете с три близки прелитания през 1974 и 1975 г., ни разкри подобен на Луната свят на огромни температурни дисонанси (+350 ? в осветената полусфера и -170? в сенчестата), обсипана с кратери и разломи повърхност и свръхразредена атмосфера, неспособна да предпази планетата от мощните потоци заредени частици, бълвани от надвисналото гигантско Слънце. В този съвършен образ на зловещата библейска преизподня, с езера от разтопено олово и сковани от полярен студ в космически мрак скали, сякаш никога не е имало място за разумно присъствие.
Но дистанционните астрономически наблюдения на Меркурий преди и след краткия воаяж на “Маринър-10” силно деформираха визията за мъртвото 4880-километрово скалисто кълбо. Още през 20-те години на ХХ век прочутият астроном Евгениос Антониади заключава, че Меркурий има не само атмосфера, но и облаци, които влошават видимостта на неговата повърхност. Впоследствие става ясно, че планетата притежава разредена атмосфера от водород, хелий и кислород, която постоянно се разсейва в космоса и попълва отново. С наличието на атмосфера и прашни бури се свързва и друг феномен. Позовавайки се на няколковековни астрономически наблюдения и рисунки, през 1990 г. Ричард Баум, директор на отделите за Меркурий и Венера към Британската Астрономическа Асоциация, пише за нееднократно регистрирани промени в блясъка на меркурианската повърхност и за нарастващи и изчезващи при ротацията на планетата ледени полярни шапки. Въпреки аргументираната с фотосите на “Маринър-10” версия на НАСА за липса на лед или в най-добрия случай за присъствието му под дебел слой прах на възраст милиарди години, през 1991г. посредством радарно сканиране, радиоастрономи идентифицираха голямо блестящо петно с размери 300x600 км при северния полюс на Меркурий във вид на ледена седловина, отразяващо радиосигнала аналогично на отражението на лед. Оказа се, че това слабо проучено небесно тяло е свят на динамични промени.
Днес ние познаваме само 45% от ландшафта на Меркурий, но и фрагментарните данни, с които разполагаме, ни насочват към забележителни аномалии. В края на ХІХ век в списание “Сайънтифик Америкън” е публикуван доклад на италианския астроном Джовани Скиапарели за открити множество петна и линии, идентични с прословутите марсиански канали. В доклада се уточнява, че това са тънки и дълги линии, вървящи в различни посоки и често образуващи в точката си на пресичане “нещо като удебеление или възел”. Скиапарели открива и фигура, грубо наподобяваща цифрата 5, покриваща 1/4 от полукълбото на планетата. На 3 май 1974 г. “Маринър-10” изпраща първото непосредствено изображение на огромния (диаметър 1300 км) котловинен кратер Калорис, обграден с концентрични планински вериги, достигащи височина 2 км. Разглеждайки група от четири малки кратери край външните стени на Калорис, почетният член на руското Астрономо-геодезическо общество М. М. Шемянин открива, че конфигурацията им образува симетрични геометрични фигури. Той забелязва и пълна симетрия спрямо оста, преминаваща през центровете на два от кратерите, както и константност в съотношенията на диаметрите им. Друго изображение, обхващащо над 30 по-малки кратера, демонстрира, че те са свързани в мрежа от триъгълни, правоъгълни и трапецовидни фигури като възможна част от непонятен за нас инженерен проект. Но най-изумителната мистерия на меркурианския релеф достига до полезрението на земните астрономи през ХVІІІ век и все още не е развенчана от дигиталните камери на новото поколение автоматични космически пратеници, които трябва да посетят планетата в периода 2007-2013 г. В края на осемнадесетото столетие въз основа на оптични изследвания неуморимият немски наблюдател на планети И.Шрьотер от Лилиентал създава рисунка на видимия като сърп и винаги обърнат към Земята с едната си страна Меркурий. В горния край на сърпа ясно се виждат две геометрически правилни издатини с триъгълна форма. Първите проучвания за естеството на обектите ги свързват с гравитационна асиметрия на релефа във вид на планина, чиято височина се изчислява на 20 км - около 2,5 пъти височината на земния първенец Еверест (8848 м). Това обяснение обаче звучи толкова невероятно, че мнозинството от астрономите отдават наличието на тези форми на страничните оптични ефекти при наблюдението на губещия се в лъчите на Слънцето Меркурий. Въпреки това “пирамидите”, втората от които е с приблизително 1/2 по-ниска, не демонстрират никакви изкривявания или назъбености, характерни за естествени начупености на терена. Те твърде напомнят по своята конфигурация и пропорции на други, но несравнимо по-малки мегалитни съоръжения на Земята - пирамидите на Хеопс и Хефрен при египетското плато Гиза. Изследователи откриват предполагаеми артефакти с пирамидална или куполообразна форма на изображения от Луната, Венера и Марс, но максималната височина на най-ясно открояващите се от тях в марсианската област Сидония не надхвърля 1,5 км.
Следите от техногенна дейност на Меркурий не изчерпват регистъра от аномални прояви в околностите на планетата. В периода 1762-1971 г. между Меркурий и Слънцето многократно е наблюдавано преминаването на неидентифицирани обекти с внушителни размери. Тела със сферична, вретенообразна и дисковидна форма са причинявали смущения в движението на Меркурий по време на перихелий, когато планетата се намира в най-близката до Слънцето точка на орбитата си. Астрономите Хардинг и Шрьотер засичат яркосветещо петно да преминава през диска на Меркурий през 1799 г. Изследователят на звездното небе Р.П. Грег възпроизвежда доклада на свой колега, забелязал на 22 май 1854 г. в околностите на Меркурий обект с размерите на цялата планета и зад него друго удължено тяло, съпровождано от малък сфероид. За други две светещи тела, прелитащи между Меркурий и дневното светило по време на слънчевото затъмнение през август 1878 г. съобщават професорите Суифт и Уотсън. И най-добрите наблюдения по време на затъмненията от 1878, 1966 и 1970 г. не успяват да разрешат загадката на епизодичните пасажи, нито да уточнят дали става дума за хипотетичната интрамеркуриева планета Вулкан, за кометни ядра или астероиди. Небесните фантоми, понякога обгърнати в мъгла или оранжевочервено сияние, са имали размери, вариращи от 20-60 км до 1/4 от диаметъра на Меркурий (с изключение на случая от 1854 г.) и скорост на движение, много по-малка, отколкото изискват законите на небесната механика, създаващо впечатление за целенасочени маневри на обекти с изкуствен произход.
Два дни преди планираното за 29 март 1974 г. първо прелитане на “Маринър-10” само на 704 км от Меркурий, един от инструментите на сондата започва да регистрира мощна емисия от ултравиолетови лъчи. На следващия ден тя изчезва, а три денонощия по-късно се появява отново, като нейният източник започва да се отделя от повърхността на планетата. Астрономи изказват предположение, че емитентът е звездата 31 Crateris, но лъчението пристига на интервали от две различни позиции, а мощните потоци от ултравиолетови лъчи обикновено се разсейват при преодоляването на огромните междузвездни разстояния. След инфарктния петък, когато е засечена възлизащата на 4 км/сек скорост на обекта, сравнима с тази на обикалящ около Меркурий спътник, инженерите от Лабораторията за реактивно движение в Пасадена започват да се колебаят и тревожат дали и как да оповестят на предстоящата пресконференция за сензационното откритие. Но се оказва, че вече е изтекла информация и в световния печат започват да се появяват възбуждащи въображението истории за новата “луна”. Междувременно обектът се отдалечава и изчезва завинаги от полезрението на изследователите.
В най-древните на Земята ведически философски трактати отпреди повече от 5000 години Меркурий, както и Венера, Марс, Юпитер и Сатурн са наречени grahas (грахас) и всички те се разглеждат като населени със живи същества планети. Съществуват свидетелства, че обитатели на Меркурий са посещавали в далечни епохи нашата Земя. В коментар към древноегипетската “Книга на мъртвите” във връзка с описанието на митичното същество Тот, пътешестващо в пространството със своята “небесна ладия”, египтологът Грегоар Колпакчи споменава словосъчетанието “стълбата на Сбагу”, което превежда като “планетата Меркурий”. Пришълецът от Меркурий, изобразяван като бял павиан или мъж с глава на ибис, се спуснал в началото на третото хилядолетие преди Христа с “блестящо яйце” на прахълма в Хермополис, днешен Ел-Ашмунен в Среден Египет. В паметта на народа от Нил Тот остава като носител на светлината, религията, изкуството и музиката, построил стъпаловидната пирамида на фараона Джосер в Сакара, написал “магическа книга” и 22 научни труда, съдържали “всичкото знание на света”. Тот е наричан от гърците Хермес (бог-вестител и съпроводител на душите в подземния свят), а неговият наследник в римската митология е богът Меркуриус, дал името си на планетата. Споменът за боговете-учители от Меркурий е увековечен и в римския “Циркус Максимус”, в аркадския град Фенеос, сред мегалитните градежи на ливанския Баалбек и в древния мексикански град Теотихуакан, считан за архитектурна интерпретация на цялата Слънчева система. В уникален пасаж от своя труд “Светове във Вселената” високообразованият шведски медиум от ХVІІ век Емануел Сведенборг пресъздава осъществено в алтернативно психическо състояние посещение на Меркурий и единственото близко до съвременността описание на неговите обитатели. Пред очите му се появили мъж, “облечен в тъмносиня дреха, прилепнала плътно по тялото му” и красива жена, които имали нормален според земните стандарти ръст, но-сравнително по-малки лица и по-слаби тела. Меркурианците не използвали словесна реч, а активна мисъл (телепатия) и събирали информация за други разумни раси във Вселената, като преглеждали внимателно паметта на всяко срещнато от тях създание. Освен това, те обичали да пътешестват из космоса и знаели за стотици, дори хиляди обитавани планети.
Но къде са днес боговете на привидно безлюдния Меркурий? Според хипотезата на руснака Виктор Никитин някога тази планета е била спътник на Венера, а пришълците, усъвършенствайки Слънчевата система, са го превели на собствена планетна орбита посредством удар с друго космическо тяло. Изучавайки топографията на 1300 -километровия кратер Калорис във вид на причудливо съчетание на хълмове, гънки и улеи, специалистите откриват идентично съчетание на релефни форми на диаметрално противополжната страна на Меркурий, където е кратерът Петрарка с диаметър 160 км. Те стигат до извода, че насоченият удар е бил с такава сила, че сеизмичната вълна е пронизала тялото на планетата до точката на антипода. Аномално бавното околоосно въртене на Меркурий, силно изтеглената му орбита и големият ъгъл на наклона й също се считат за последици от космическия билярд. В съответствие със своята теория за кухите светове американецът Ян Лампрехт допуска, че понастоящем базата на пришълците се намира в недрата на планетата. С отвори при полюсите, през които циркулира влажен въздух, Лампрехт си обяснява инцидентното наличие на облаци, вариациите на полярните шапки и периодичното появяване и изчезване на меркурианската атмосфера. Според тълкуването на германския изследовател Райнхард Хабек расата, към която принадлежи Тот, е построила бази или станции някъде под повърхността или в долини и кратери на северния полюс, където би могло да има замръзнала вода. Може би небесните вестители все още търпеливо следят съдбата на човечеството от своите обсерватории на Меркурий и очакват срещата с нашите първи земни пратеници при портите на Слънцето.
Автор: Мирослав Минчев, http://www.secretsbg.com/
Но дистанционните астрономически наблюдения на Меркурий преди и след краткия воаяж на “Маринър-10” силно деформираха визията за мъртвото 4880-километрово скалисто кълбо. Още през 20-те години на ХХ век прочутият астроном Евгениос Антониади заключава, че Меркурий има не само атмосфера, но и облаци, които влошават видимостта на неговата повърхност. Впоследствие става ясно, че планетата притежава разредена атмосфера от водород, хелий и кислород, която постоянно се разсейва в космоса и попълва отново. С наличието на атмосфера и прашни бури се свързва и друг феномен. Позовавайки се на няколковековни астрономически наблюдения и рисунки, през 1990 г. Ричард Баум, директор на отделите за Меркурий и Венера към Британската Астрономическа Асоциация, пише за нееднократно регистрирани промени в блясъка на меркурианската повърхност и за нарастващи и изчезващи при ротацията на планетата ледени полярни шапки. Въпреки аргументираната с фотосите на “Маринър-10” версия на НАСА за липса на лед или в най-добрия случай за присъствието му под дебел слой прах на възраст милиарди години, през 1991г. посредством радарно сканиране, радиоастрономи идентифицираха голямо блестящо петно с размери 300x600 км при северния полюс на Меркурий във вид на ледена седловина, отразяващо радиосигнала аналогично на отражението на лед. Оказа се, че това слабо проучено небесно тяло е свят на динамични промени.
Днес ние познаваме само 45% от ландшафта на Меркурий, но и фрагментарните данни, с които разполагаме, ни насочват към забележителни аномалии. В края на ХІХ век в списание “Сайънтифик Америкън” е публикуван доклад на италианския астроном Джовани Скиапарели за открити множество петна и линии, идентични с прословутите марсиански канали. В доклада се уточнява, че това са тънки и дълги линии, вървящи в различни посоки и често образуващи в точката си на пресичане “нещо като удебеление или възел”. Скиапарели открива и фигура, грубо наподобяваща цифрата 5, покриваща 1/4 от полукълбото на планетата. На 3 май 1974 г. “Маринър-10” изпраща първото непосредствено изображение на огромния (диаметър 1300 км) котловинен кратер Калорис, обграден с концентрични планински вериги, достигащи височина 2 км. Разглеждайки група от четири малки кратери край външните стени на Калорис, почетният член на руското Астрономо-геодезическо общество М. М. Шемянин открива, че конфигурацията им образува симетрични геометрични фигури. Той забелязва и пълна симетрия спрямо оста, преминаваща през центровете на два от кратерите, както и константност в съотношенията на диаметрите им. Друго изображение, обхващащо над 30 по-малки кратера, демонстрира, че те са свързани в мрежа от триъгълни, правоъгълни и трапецовидни фигури като възможна част от непонятен за нас инженерен проект. Но най-изумителната мистерия на меркурианския релеф достига до полезрението на земните астрономи през ХVІІІ век и все още не е развенчана от дигиталните камери на новото поколение автоматични космически пратеници, които трябва да посетят планетата в периода 2007-2013 г. В края на осемнадесетото столетие въз основа на оптични изследвания неуморимият немски наблюдател на планети И.Шрьотер от Лилиентал създава рисунка на видимия като сърп и винаги обърнат към Земята с едната си страна Меркурий. В горния край на сърпа ясно се виждат две геометрически правилни издатини с триъгълна форма. Първите проучвания за естеството на обектите ги свързват с гравитационна асиметрия на релефа във вид на планина, чиято височина се изчислява на 20 км - около 2,5 пъти височината на земния първенец Еверест (8848 м). Това обяснение обаче звучи толкова невероятно, че мнозинството от астрономите отдават наличието на тези форми на страничните оптични ефекти при наблюдението на губещия се в лъчите на Слънцето Меркурий. Въпреки това “пирамидите”, втората от които е с приблизително 1/2 по-ниска, не демонстрират никакви изкривявания или назъбености, характерни за естествени начупености на терена. Те твърде напомнят по своята конфигурация и пропорции на други, но несравнимо по-малки мегалитни съоръжения на Земята - пирамидите на Хеопс и Хефрен при египетското плато Гиза. Изследователи откриват предполагаеми артефакти с пирамидална или куполообразна форма на изображения от Луната, Венера и Марс, но максималната височина на най-ясно открояващите се от тях в марсианската област Сидония не надхвърля 1,5 км.
Следите от техногенна дейност на Меркурий не изчерпват регистъра от аномални прояви в околностите на планетата. В периода 1762-1971 г. между Меркурий и Слънцето многократно е наблюдавано преминаването на неидентифицирани обекти с внушителни размери. Тела със сферична, вретенообразна и дисковидна форма са причинявали смущения в движението на Меркурий по време на перихелий, когато планетата се намира в най-близката до Слънцето точка на орбитата си. Астрономите Хардинг и Шрьотер засичат яркосветещо петно да преминава през диска на Меркурий през 1799 г. Изследователят на звездното небе Р.П. Грег възпроизвежда доклада на свой колега, забелязал на 22 май 1854 г. в околностите на Меркурий обект с размерите на цялата планета и зад него друго удължено тяло, съпровождано от малък сфероид. За други две светещи тела, прелитащи между Меркурий и дневното светило по време на слънчевото затъмнение през август 1878 г. съобщават професорите Суифт и Уотсън. И най-добрите наблюдения по време на затъмненията от 1878, 1966 и 1970 г. не успяват да разрешат загадката на епизодичните пасажи, нито да уточнят дали става дума за хипотетичната интрамеркуриева планета Вулкан, за кометни ядра или астероиди. Небесните фантоми, понякога обгърнати в мъгла или оранжевочервено сияние, са имали размери, вариращи от 20-60 км до 1/4 от диаметъра на Меркурий (с изключение на случая от 1854 г.) и скорост на движение, много по-малка, отколкото изискват законите на небесната механика, създаващо впечатление за целенасочени маневри на обекти с изкуствен произход.
Два дни преди планираното за 29 март 1974 г. първо прелитане на “Маринър-10” само на 704 км от Меркурий, един от инструментите на сондата започва да регистрира мощна емисия от ултравиолетови лъчи. На следващия ден тя изчезва, а три денонощия по-късно се появява отново, като нейният източник започва да се отделя от повърхността на планетата. Астрономи изказват предположение, че емитентът е звездата 31 Crateris, но лъчението пристига на интервали от две различни позиции, а мощните потоци от ултравиолетови лъчи обикновено се разсейват при преодоляването на огромните междузвездни разстояния. След инфарктния петък, когато е засечена възлизащата на 4 км/сек скорост на обекта, сравнима с тази на обикалящ около Меркурий спътник, инженерите от Лабораторията за реактивно движение в Пасадена започват да се колебаят и тревожат дали и как да оповестят на предстоящата пресконференция за сензационното откритие. Но се оказва, че вече е изтекла информация и в световния печат започват да се появяват възбуждащи въображението истории за новата “луна”. Междувременно обектът се отдалечава и изчезва завинаги от полезрението на изследователите.
В най-древните на Земята ведически философски трактати отпреди повече от 5000 години Меркурий, както и Венера, Марс, Юпитер и Сатурн са наречени grahas (грахас) и всички те се разглеждат като населени със живи същества планети. Съществуват свидетелства, че обитатели на Меркурий са посещавали в далечни епохи нашата Земя. В коментар към древноегипетската “Книга на мъртвите” във връзка с описанието на митичното същество Тот, пътешестващо в пространството със своята “небесна ладия”, египтологът Грегоар Колпакчи споменава словосъчетанието “стълбата на Сбагу”, което превежда като “планетата Меркурий”. Пришълецът от Меркурий, изобразяван като бял павиан или мъж с глава на ибис, се спуснал в началото на третото хилядолетие преди Христа с “блестящо яйце” на прахълма в Хермополис, днешен Ел-Ашмунен в Среден Египет. В паметта на народа от Нил Тот остава като носител на светлината, религията, изкуството и музиката, построил стъпаловидната пирамида на фараона Джосер в Сакара, написал “магическа книга” и 22 научни труда, съдържали “всичкото знание на света”. Тот е наричан от гърците Хермес (бог-вестител и съпроводител на душите в подземния свят), а неговият наследник в римската митология е богът Меркуриус, дал името си на планетата. Споменът за боговете-учители от Меркурий е увековечен и в римския “Циркус Максимус”, в аркадския град Фенеос, сред мегалитните градежи на ливанския Баалбек и в древния мексикански град Теотихуакан, считан за архитектурна интерпретация на цялата Слънчева система. В уникален пасаж от своя труд “Светове във Вселената” високообразованият шведски медиум от ХVІІ век Емануел Сведенборг пресъздава осъществено в алтернативно психическо състояние посещение на Меркурий и единственото близко до съвременността описание на неговите обитатели. Пред очите му се появили мъж, “облечен в тъмносиня дреха, прилепнала плътно по тялото му” и красива жена, които имали нормален според земните стандарти ръст, но-сравнително по-малки лица и по-слаби тела. Меркурианците не използвали словесна реч, а активна мисъл (телепатия) и събирали информация за други разумни раси във Вселената, като преглеждали внимателно паметта на всяко срещнато от тях създание. Освен това, те обичали да пътешестват из космоса и знаели за стотици, дори хиляди обитавани планети.
Но къде са днес боговете на привидно безлюдния Меркурий? Според хипотезата на руснака Виктор Никитин някога тази планета е била спътник на Венера, а пришълците, усъвършенствайки Слънчевата система, са го превели на собствена планетна орбита посредством удар с друго космическо тяло. Изучавайки топографията на 1300 -километровия кратер Калорис във вид на причудливо съчетание на хълмове, гънки и улеи, специалистите откриват идентично съчетание на релефни форми на диаметрално противополжната страна на Меркурий, където е кратерът Петрарка с диаметър 160 км. Те стигат до извода, че насоченият удар е бил с такава сила, че сеизмичната вълна е пронизала тялото на планетата до точката на антипода. Аномално бавното околоосно въртене на Меркурий, силно изтеглената му орбита и големият ъгъл на наклона й също се считат за последици от космическия билярд. В съответствие със своята теория за кухите светове американецът Ян Лампрехт допуска, че понастоящем базата на пришълците се намира в недрата на планетата. С отвори при полюсите, през които циркулира влажен въздух, Лампрехт си обяснява инцидентното наличие на облаци, вариациите на полярните шапки и периодичното появяване и изчезване на меркурианската атмосфера. Според тълкуването на германския изследовател Райнхард Хабек расата, към която принадлежи Тот, е построила бази или станции някъде под повърхността или в долини и кратери на северния полюс, където би могло да има замръзнала вода. Може би небесните вестители все още търпеливо следят съдбата на човечеството от своите обсерватории на Меркурий и очакват срещата с нашите първи земни пратеници при портите на Слънцето.
Автор: Мирослав Минчев, http://www.secretsbg.com/
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
