Постинг
05.11.2010 17:54 -
Синьо лято (2010) - част втора
И така, прибрахме се обратно в красивото селце. Вече имахме и приятели там, включително и българи. Да намериш свестен българин в чужбина е голяма лотария, обикновено можеш да попаднеш на плъхове, които кротко мишкуват навън, само и само да се приберат с някое и друго скътано изгладувано евро за по една-две седмици през лятото и да изградят ореол на преуспели богаташи зад граница, с поне два джипа Туарег и какво ли още не. Всъщност действителността е по-сива и от мишата им обвивка, но това е съвсем друга бира...
Хората, с които се запознахме, не бяха такива. С тях преживяхме незабравими моменти, а в премногото си свободно време непрекъснато откривахме нови и нови красоти.
В самия край на градчето се намира плажът Montgo. Той лежи в невероятно красив залив, защитен от ветрове и силни вълни, но пък за сметка на това има доста камъни, довлечени от зимното торнадо (да, истинско американско торнадо, само че под формата на снежна виелица) преди две години.
За сметка на това красотата е неповторима и най-важното - неосрана подобно на нашите доскоро по-красиви плажове.
Над този плаж се намират вилите на богатите западни дебелосери, които са изкупили на безценица местата на значително по-бедните испанци. Е, поне там, за разлика от при нас, няма цигани, които да ги сложат на място и да им покажат истинския свят, а не "матрицата", в която живеят. Обикновено след "просветлението" на западняка в България същия си тръгва след продължителен престой в травматологията, обран до шушка и с коренно променено мнение относно правата на човека и спазването им, що се касае до потомците на низшата индийска каста, дошли по нашите земи преди много, много години.
Разходката по плажа не може да мине ей така, на един дъх. Мъчиш се просто да попиеш всичко от тази красота, благородно завиждайки на хората, които имат късмета да живеят в този рай.
Полека се отдалечаваме от райското местенце, за да открием нови и нови места на следващите дни.
На следващия ден в градчето имаше празник на аншоата и солта. Векове наред поминъка на тези хора е бил свързан с приготовлението (осоляването) на аншоата, която ги е изхранвала. Осолява се също и сафрид (на когото те викат сардина), който пък става прекрасен на скара. Помните Чанкете, който печеше сардина на скара и Пираня се облизваше, нали?
Мъже и жени в народни носии чакаха да пристигнат лодките със солта от морето...
А готовият сафрид чакаше да бъде купен и метнат на скарата... (всъщност, оказа се, че соления сафрид не е баш за скара - просто после изпих рекордното количество от 24 силни испански бири, преди да се трупирам, толкова беше солен, но пък за сметка на това божествено вкусен)
Жените усилено осоляваха рибата, както това са правили предците им преди много години...
... и я подреждаха по специален начин в специални бъчвички...
... докато народът се въртеше наоколо и се облизваше, чакайки да закупи от рибния еликсир.
Тук пък малко момченце правеше малки бъчвички, наследило занаята от баща си, който пък го е наследил от неговия баща и т.н. назад във вековете.
Най-после пристигна и солта. Мъжете я разтоварваха в чували и я струпваха при жените, които осоляваха ли осоляваха...
А някъде зад хората на другия край на плажа се носеше миризма на нещо много вкусно...
Да, няма съмнение - тук беше печения сафрид а ла Чанкете и осолената аншоа, която се сервира върху резенче хляб, намазан с доматено пюре със зехтин... И бирата, разбира се...
Народът прииждаше отвсякъде, а настроението беше неописуемо...
Водени от обонянието на гладни хора, намерихме и къде са еликсирите, които щяха да започнат да се продават след няколко минути...
Малко изчакваме да се сготвят вкуснотиите...
... и им се нахвърляме като вълци върху овче стадо...
Денят е към края си, празненството също, оставило незабравими спомени и пълни стомаси. Небето обещава добро време и през следващите дни...
След такова наяждане дори за бира нямаше място, така че легнахме с надежди за слънчево време през следващите дни...
Край на втора част
Хората, с които се запознахме, не бяха такива. С тях преживяхме незабравими моменти, а в премногото си свободно време непрекъснато откривахме нови и нови красоти.
В самия край на градчето се намира плажът Montgo. Той лежи в невероятно красив залив, защитен от ветрове и силни вълни, но пък за сметка на това има доста камъни, довлечени от зимното торнадо (да, истинско американско торнадо, само че под формата на снежна виелица) преди две години.
За сметка на това красотата е неповторима и най-важното - неосрана подобно на нашите доскоро по-красиви плажове.
Над този плаж се намират вилите на богатите западни дебелосери, които са изкупили на безценица местата на значително по-бедните испанци. Е, поне там, за разлика от при нас, няма цигани, които да ги сложат на място и да им покажат истинския свят, а не "матрицата", в която живеят. Обикновено след "просветлението" на западняка в България същия си тръгва след продължителен престой в травматологията, обран до шушка и с коренно променено мнение относно правата на човека и спазването им, що се касае до потомците на низшата индийска каста, дошли по нашите земи преди много, много години.
Разходката по плажа не може да мине ей така, на един дъх. Мъчиш се просто да попиеш всичко от тази красота, благородно завиждайки на хората, които имат късмета да живеят в този рай.
Полека се отдалечаваме от райското местенце, за да открием нови и нови места на следващите дни.
На следващия ден в градчето имаше празник на аншоата и солта. Векове наред поминъка на тези хора е бил свързан с приготовлението (осоляването) на аншоата, която ги е изхранвала. Осолява се също и сафрид (на когото те викат сардина), който пък става прекрасен на скара. Помните Чанкете, който печеше сардина на скара и Пираня се облизваше, нали?
Мъже и жени в народни носии чакаха да пристигнат лодките със солта от морето...
А готовият сафрид чакаше да бъде купен и метнат на скарата... (всъщност, оказа се, че соления сафрид не е баш за скара - просто после изпих рекордното количество от 24 силни испански бири, преди да се трупирам, толкова беше солен, но пък за сметка на това божествено вкусен)
Жените усилено осоляваха рибата, както това са правили предците им преди много години...
... и я подреждаха по специален начин в специални бъчвички...
... докато народът се въртеше наоколо и се облизваше, чакайки да закупи от рибния еликсир.
Тук пък малко момченце правеше малки бъчвички, наследило занаята от баща си, който пък го е наследил от неговия баща и т.н. назад във вековете.
Най-после пристигна и солта. Мъжете я разтоварваха в чували и я струпваха при жените, които осоляваха ли осоляваха...
А някъде зад хората на другия край на плажа се носеше миризма на нещо много вкусно...
Да, няма съмнение - тук беше печения сафрид а ла Чанкете и осолената аншоа, която се сервира върху резенче хляб, намазан с доматено пюре със зехтин... И бирата, разбира се...
Народът прииждаше отвсякъде, а настроението беше неописуемо...
Водени от обонянието на гладни хора, намерихме и къде са еликсирите, които щяха да започнат да се продават след няколко минути...
Малко изчакваме да се сготвят вкуснотиите...
... и им се нахвърляме като вълци върху овче стадо...
Денят е към края си, празненството също, оставило незабравими спомени и пълни стомаси. Небето обещава добро време и през следващите дни...
След такова наяждане дори за бира нямаше място, така че легнахме с надежди за слънчево време през следващите дни...
Край на втора част
