Постинг
05.11.2010 19:46 -
Синьо лято (2010) - част трета
Следващите дни не ни предложиха това, което очаквахме, но времето определено позволяваше откриването на нови и нови места.
Този път решихме да се качим над плажа Montgo, за да видим отгоре вилите на дебелосерите "баровци" от по-богатите (разбирайте консуматорски) общества.
Мястото определено е богато на изгледи...
... но пък плажът е достъпен само ако имаш кола (или не си семеен, но само при условие, че си доста добре трениран за тежки физически натоварвания)...
Ето ги и тях - прословутите богаташки къщи. Напълно отговорно мога да заявя, че нашите бандюги, дето сега скъпите ни умни глави ще им узаконят престъпно незаконните строежи, слагат богатите швейцарци, белгийци и тем подобни в малкия си джоб (на дънките).
Богаташките къщи представляват що годе спретнати къщурки, бетонирани и циментирани отвсякъде, с един басейн. Това е. Тук-таме по някоя палма, за тревичка и дума да не става. Малко по-настрани, в едно друго курортно селище видяхме вилите на руската мафия. Такива къщи и по филмите не бях виждал. Само дето няма как да ви ги покажа, защото едни такива тъмни субекти с небрежно прикрити калашници пазеха зорко, а на доста метри преди въпросния квартал (където попаднахме съвсем случайно, заблудени от малоумния GPS) имаше табелки, на които изрично беше показано какво ще ти се случи ако снимаш. Каквото и да говорим, Испания си е лабаво, колкото и да се напъват. Едно време Франко им е поопънал юздите малко, ама сега са си почти бетер нас, само дето са по-голяма и богата страна и с повече ресурси.
Загърбих бетонните бомбоубежища на презадоволените задници и се наслаждавах на гледките наоколо - те с пари не се купуват.
Ниско долу малкото градче се беше сгушило под гъстия сив похлупак на есенния циклон.
А заливът на Montgo все така омайваше с красотата си.
Останките на римската кула са заключени, за да не се събират вътре пияници и наркомани (има ги дори там).
Вече захладня, хвърляме последен поглед към красотите на залива и се качваме на колата, за да слезем обратно в градчето. Вече е и време за вечеря.
Следващия ден предложи много слънце, но за сметка на това и много вятър, от онзи, за който споменах - трамунтана. С две думи - няма плаж. Но пък има разходки около плажовете! И то какви плажове!
Скалният тунел...
... заходът към Le petits Muscleres...
... плажът пред малкия бял хостел...
... живописните пътеки между плажовете - едно време такива имаше и в България около къмпинг Оазис, който сега е свърталище на престъпна сган и прилича на всичко друго, но не и на оазис... Дали ще дойдат някога танковете? Да, онези същите, на Петър Младенов, лека му пръст?...
... ето го и следващия плаж...
... а в далечината се виждаха още, и още кое от кое по-красиви места...
Ето го и каменния кей, останал още от римски времена, когато градчето е било средиземноморско укрепление на Римската империя...
... и плажовете около него...
Пред очите ни се откриват още останки от величествената империя, запазени за поколенията.
... и всичко това обградено от приказни плажове.
... и паркове...
... и пак живописните пътеки...
А оттук минава туристическото влакче (на което така и още не сме се возили).
Следващите дни бяха сравнително добри за плаж и ние се възползвахме на сто процента от добрата оферта, която ни направи времето. Но есента отново си каза думата. Тогава решихме да посетим родното място на прочутия Салвадор Дали - малкото градче Кадакес (с ударение върху последното "е").
До градчето се стига изключително и само по два начина - с кораб (за предпочитане за хора със слаби нерви, но със здрав стомах) или по планински път, обграден от пропасти и скали (на който няма ограничение на скоростта, сиреч можеш да пердашиш с 90, колкото е разрешено извън населено място), като разумната скорост е някъде около 30-40 километра в час (ако не искаш да станеш известен в испанската преса, макар и посмъртно).
Салвадор Дали зорко бди над родния си град.
Морето беше развълнувано, времето ветровито, което обаче не попречи на двама доста наквасени ингилизи да натопят тлъсти тела в хладната вода (не съм ги снимал, че тия животни вадят ножове, ако посегнеш.
Есента ни напомняше тъжно, че почивката (поне тази в Испания) е към своя край. Очакваше ни дълъг път обратно към Белгия, а после още по-дълъг към България...
Край на трета част
Този път решихме да се качим над плажа Montgo, за да видим отгоре вилите на дебелосерите "баровци" от по-богатите (разбирайте консуматорски) общества.
Мястото определено е богато на изгледи...
... но пък плажът е достъпен само ако имаш кола (или не си семеен, но само при условие, че си доста добре трениран за тежки физически натоварвания)...
Ето ги и тях - прословутите богаташки къщи. Напълно отговорно мога да заявя, че нашите бандюги, дето сега скъпите ни умни глави ще им узаконят престъпно незаконните строежи, слагат богатите швейцарци, белгийци и тем подобни в малкия си джоб (на дънките).
Богаташките къщи представляват що годе спретнати къщурки, бетонирани и циментирани отвсякъде, с един басейн. Това е. Тук-таме по някоя палма, за тревичка и дума да не става. Малко по-настрани, в едно друго курортно селище видяхме вилите на руската мафия. Такива къщи и по филмите не бях виждал. Само дето няма как да ви ги покажа, защото едни такива тъмни субекти с небрежно прикрити калашници пазеха зорко, а на доста метри преди въпросния квартал (където попаднахме съвсем случайно, заблудени от малоумния GPS) имаше табелки, на които изрично беше показано какво ще ти се случи ако снимаш. Каквото и да говорим, Испания си е лабаво, колкото и да се напъват. Едно време Франко им е поопънал юздите малко, ама сега са си почти бетер нас, само дето са по-голяма и богата страна и с повече ресурси.
Загърбих бетонните бомбоубежища на презадоволените задници и се наслаждавах на гледките наоколо - те с пари не се купуват.
Ниско долу малкото градче се беше сгушило под гъстия сив похлупак на есенния циклон.
А заливът на Montgo все така омайваше с красотата си.
Останките на римската кула са заключени, за да не се събират вътре пияници и наркомани (има ги дори там).
Вече захладня, хвърляме последен поглед към красотите на залива и се качваме на колата, за да слезем обратно в градчето. Вече е и време за вечеря.
Следващия ден предложи много слънце, но за сметка на това и много вятър, от онзи, за който споменах - трамунтана. С две думи - няма плаж. Но пък има разходки около плажовете! И то какви плажове!
Скалният тунел...
... заходът към Le petits Muscleres...
... плажът пред малкия бял хостел...
... живописните пътеки между плажовете - едно време такива имаше и в България около къмпинг Оазис, който сега е свърталище на престъпна сган и прилича на всичко друго, но не и на оазис... Дали ще дойдат някога танковете? Да, онези същите, на Петър Младенов, лека му пръст?...
... ето го и следващия плаж...
... а в далечината се виждаха още, и още кое от кое по-красиви места...
Ето го и каменния кей, останал още от римски времена, когато градчето е било средиземноморско укрепление на Римската империя...
... и плажовете около него...
Пред очите ни се откриват още останки от величествената империя, запазени за поколенията.
... и всичко това обградено от приказни плажове.
... и паркове...
... и пак живописните пътеки...
А оттук минава туристическото влакче (на което така и още не сме се возили).
Следващите дни бяха сравнително добри за плаж и ние се възползвахме на сто процента от добрата оферта, която ни направи времето. Но есента отново си каза думата. Тогава решихме да посетим родното място на прочутия Салвадор Дали - малкото градче Кадакес (с ударение върху последното "е").
До градчето се стига изключително и само по два начина - с кораб (за предпочитане за хора със слаби нерви, но със здрав стомах) или по планински път, обграден от пропасти и скали (на който няма ограничение на скоростта, сиреч можеш да пердашиш с 90, колкото е разрешено извън населено място), като разумната скорост е някъде около 30-40 километра в час (ако не искаш да станеш известен в испанската преса, макар и посмъртно).
Салвадор Дали зорко бди над родния си град.
Морето беше развълнувано, времето ветровито, което обаче не попречи на двама доста наквасени ингилизи да натопят тлъсти тела в хладната вода (не съм ги снимал, че тия животни вадят ножове, ако посегнеш.
Есента ни напомняше тъжно, че почивката (поне тази в Испания) е към своя край. Очакваше ни дълъг път обратно към Белгия, а после още по-дълъг към България...
Край на трета част
