Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.10.2017 22:41 - Клокоченето под земята
Автор: demonwind Категория: Лични дневници   
Прочетен: 3136 Коментари: 8 Гласове:
5


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 Пиша тези редове за тези, които остават след мен и които ще намерят това, което е останало от мен и домът ми след това, което предстои да се случи тази нощ, след като вече се случи с моя добър приятел и съсед през отминалата наскоро октомврийска нощ.

Живея в тази неприветлива пустош от години, след като реших, че ми трябва тишина и спокойствие след дългите години труд, полаган в полза на обществото, което обикновено отхвърля такива като мен, изпълнили дълга си към него.

О, да, забравих да ви кажа името си… Всъщност, вече имената нямат значение, или поне не моето и това на скъпия ми приятел, който отпътува с онези Неща през онази тъмна и лепкава нощ. Неслучайно пиша с главна буква това, което видях тогава, защото няма дума в нито един човешки език, която да опише видяното от мен.

Както вече споменах, житейският ми път ме доведе дотук, когато бях вече на 60 години, стар и ненужен никому. От прекаленото старание, което проявявах в работата си, не успях да създам семейство, което да топли студените дни на един стар човек. Съседът ми, с когото единствено можах да установя топли  приятелски отношения, беше вдовец от години, нямаше деца или поне не искаше да говори за това, което се беше случило със семейството му.

Годините се изнизваха бавно и неусетно и вече усещах полъха на зимата на живота ми, когато изведнъж нещата започнаха да се случват.

Всичко започна от онази октомврийска вечер, когато по тъмно, в гъстата мъгла някой затропа по вратата ми. Това беше необичайно, тъй като населеното място, където живеех, беше откъснато от цивилизования свят на поне два часа път с влак и още повече с кола. Дори най-близките магазини бяха на повече от час ходене пеша, и то при хубаво време.

Признавам, макар и доста уплашен, отворих вратата, когато на прага й видях скъпия ми приятел и съсед, когото никога не бях виждал във вида, в който го видях онази нощ. Човекът трепереше целия, дори не дочака да отворя изцяло вратата и да го поканя да влезе — просто нахълта вътре и затръшна вратата след себе си. Лицето му се беше изкривило от ужас, зъбите му тракаха от неописуем страх, който накара и мен да изпитам сериозна тревога за състоянието на приятеля ми.

Когато му подадох чаша с вода, той я пое с треперещи ръце, след което се строполи на канапето. Там седя около половин час, без дори да може да промълви и дума. Тактично не го питах какво се е случило, макар че паниката беше полазила по иначе спокойната ми същност. Не след дълго той започна да говори. Това, което спомена, ме накара да настръхна, защото си спомних за лятото, през което се случиха нещата, за които разказваше той.

Това лято беше особено приятно, нещо нехарактерно за мястото, в което живеех. Всъщност това място е било заселено от скотовъдци преди малко повече от век, обаче към тях се присъединили и други несретници, отхвърлени от винаги забързаното общество. Накрая бяхме останали само аз, моя приятел и още няколко самотни старци, между които и едно семейство, чиито деца отдавна бяха заминали по широкия свят и бяха забравили, че на това прокълнато място живеят скъпите им родители.

През онази лятна нощ седяхме с моя съсед и приятел на верандата и пиехме бира – безобиден ритуал, който повтаряхме всяко лято в границите на разумното, седейки до късно и спомняйки си младините. Тогава, някъде около полунощ, изведнъж се чу глух грохот. Отначало не можахме да определим какво точно става – помислихме си, че някъде в далечината военните имат учение или пък просто строители извършват работа на някой обект по никое време. Да, но наоколо нямаше никакви обекти, мястото беше изключително изолирано, а и скоро разбрахме, че звукът не може да идва от нито един подобен източник. Приличаше на грохот от парен локомотив, равномерен и монотонен и сякаш идваше изпод земята. Странно, но ако беше земетресение, самата земя трябваше да се тресе, а никой от нас не чувстваше нищо. От най-близката къща излезе старица и започна да се кръсти, оглеждайки се в полумрака (луната беше пълна и донякъде имаше видимост в нощта).

Грохотът не спираше вече близо половин час. Внезапно спря, като спирането беше придружено със силен тътен някъде откъм края на селото. Заедно с тътена се появи нещо като сияние, което освети небето над селото. Сиянието като че ли идваше от нещо, което се бе отворило в земята по посока тътена. Кучетата, които виеха по време на грохота, сега се разлаяха силно. Вече цялото село не спеше. С моят приятел решихме и ние да отидем и да видим какво става, какво беше смутило това изключително спокойно място, встрани от всякакъв шум и градски тревоги.

Малцината обитатели на селото стигнаха до мястото, откъдето беше се чул тътена. С тях вървяхме и ние двамата с приятеля ми. Когато изкачихме малкото хълмче, иззад което идваше светлината, пред очите на всички се разкри страховита и необяснима гледка. В земята се беше образувал отвор с диаметър над 50 метра, отвътре излизаше синкав дим и струеше синкава светлина. Заревото се отразяваше високо в небето. Дупката беше толкова дълбока, че не се виждаше дъното. Уплашените старци започнаха да се кръстят, някои се опитаха да звъннат по мобилните си телефони на близки, но телефоните просто нямаха сигнал…

Хората се отправиха обратно към домовете си. Някои щяха да гостуват на други, за да си пазят страх, а пък такива като мен и приятеля ми си отиваха сами по своите тихи места, за да прекарат нощта. Казахме си довиждане с най-близкия ми човек в селото и всеки пое по пътя си.

Сега, в тази мъглива октомврийска вечер, си спомних тази случка. Треперещият от студ и страх мой съселянин и приятел беше решил тази вечер да посвърши по нещо в градинката си, когато чул странен шум по посока на дупката (която беше угаснала междувременно и сега зееше като зловеща паст и никой не смееше да я приближи). За зла беда, къщата на приятеля ми беше една от крайните и най-близо до зейналата пропаст. Той излязъл пред портата си и се взрял, доколкото зрението му на възрастен човек позволявало, в непрогледния мрак. Шумът продължавал и представлявал нещо като равномерно търкане на два предмета един в друг. Или по-скоро като влачене на нещо по земята. Това, което го накарало да настръхне било, че шумът постепенно се приближавал и бил вече примесен с клокочещи звучи, приличащи на зловеща гаргара в нощта. Приятелят ми отново излязъл пред портата си и взел големия си миньорски фенер (на младини беше работил като миньор в не много далечно миньорско селище и оттогава пазеше единствено този предмет, тъй като токът в малкото селце спираше често и за дни, особено през зимата). Когато осветил фенера, пред него се открила причината за приближаващия шум. Това, което старческите му очи видели, било извън границите на човешкото въображение и предели на ужаса. По земята към къщата на моя приятел се влачели тела. Телата били безформени, приличали на човешки обезобразени останки, а главите им били ръбести черни образувания върху подобията на рамене, в предната част на които на светлината на фенера се отразили червени очи. По думите на приятеля ми всичко това приличало на маса обезобразени от изгаряне тела, които се мъчат с последни сили да избягат от гибелния пожар. Само дето такъв нямало…

Бедният човек събрал последни сили и побягнал, носейки в ръка фенера си. Въобще не го интересувало, че къщата му е отворена – и без това нямало кой да влезе вътре, най-малкото пък нещо щяло да спре това, което наближавало. След стотина метра се спрял. Нещо отново го жегнало в сърцето – шумът бил спрял! Явно създанията, които се влачели по земята, са видели напускането му и просто са преустановили "похода" си. Което пък означава, че са търсили самия него!

И ето сега изнемощелият човечец седеше на стола пред мен и с тракащи зъби заеквайки разказваше своята история. Направих греяна ракия и дадох на премръзналия и примрял от страх мой приятел да се сгрее. Не след дълго човекът се успокои, погледът му доби много по-ведър вид, но в него се четеше обреченост. Сподели, че наистина са идвали за него и ще е най-добре, ако просто остави нещата такива, каквито са. Когато го попитах откъде е толкова сигурен в това, което говори, приятелят ми разтвори книгата на живота си пред мен…

Всичко започнало преди около 40 години в онова миньорско градче недалеч от селото, в което бяхме намерили приют. Приятелят ми бил началник смяна в местната мина – една от най-големите в страната. Имал жена и две прекрасни деца, които живеели с него в градчето. Самото градче тогава предлагало много привилегии на живеещите там, тъй като минната промишленост се развивала бързо и осигурявала стратегически суровини на държавата, която била повелител на тази част от Европа тогава. Самите миньори не трябвало да си отварят устата пред никого за това какво точно изкопават отдолу, но пък повечето от тях били хора без образование, така че нямало повод за притеснения. Моят приятел обаче, наскоро завършил минен инженер, знаел пределно ясно за какво става дума. Тайната пазел оттогава до днес, когато след тази случка и предчувстващия си приближаващ край вече нямало защо да държи в себе си това, което сложило знак на живота му още преди почти половин век.

Мината, в която работели, била дълбока. Официално дълбочината била 2 километра, но всъщност шахтите се простирали много по-надолу – според приятеля ми на над 15-20 километра, а може и повече предвид времето, за което се е слизало до долу. Достъп до долу са имали само определени хора, моят приятел е бил нещо като обслужващ персонал и не е могъл да влиза навсякъде, макар да е имал достъп до самото дъно на дяволската шахта. Вътре в тази немислима дупка е имало неща, които били отвъд човешкото въображение – непознати технологии, книги, написани на непознати езици (моят приятел не беше много запознат с чуждите езици, но беше чувал от тези, които беше придружавал, че тези книги "няма кой да ги прочете, тъй като не са написани на човешки език"). От известна дълбочина надолу електрическото осветление се заменяло с незнайно откъде идваща синя светлина – същата, като онази в дупката, когато се отвори през онази лятна нощ. Тогава се досетих, че в онзи момент приятелят ми стана изключително неспокоен и непрекъснато искаше да се махаме по-бързо от това "проклето място".

Най-силно впечатление му направило "предаването" на суровината. За целта се отваряла специална врата, след това още две, след това имало още, но той нямал достъп до там. Суровината била най-много едно-две куфарчета със стандартен размер на дипломатически и се предавала веднъж на всеки две седмици. Извличала се от рудата, която се добивала, но никой не знаел как и къде и най-вече, какво представлява. Приятелят ми потръпваше, като си спомняше как тези с черните костюми, които предавали суровината някъде в неизвестното за него, излизали после, обляни в студена пот и сякаш доволни, че са оцелели и този път. Винаги излизали с по четири куфарчета, със същия размер, но два пъти по-дебели. Никой не знаел какво е имало в тях, но моят приятел е бил убеден, че там е имало пари – безбожно много пари, които отивали дявол знае къде.

Един ден двамата с черните костюми, които носели еднакви фамилии (а може би от съображения за сигурност?) – Иванов – слезли надолу сами, като заповядали на моя приятел да остане горе – долу имали работа, която била строго секретна. Носели не две, а цели осем куфарчета, завързани на връзки по две. Когато слезли дълбоко под земята (асансьорите били съвсем различни от тези, които работели обикновено в мината и на тях имало гравирани надписи на някакъв странен език, самите асансьори били безшумни и се движели с огромна скорост) било някъде около обяд. Миньорите излезли в обедна почивка, инженерът останал долу – имал заповед да не напуска помещенията до идването на двамата с костюмите.

Обедната почивка почти била към края си, когато откъм асансьорите (дотам имало дълъг коридор, през който се минавало през две системи за пропуск) се чул шум. Шумът бил някак си неестествен, звучал като бягащи хора. Последната врата на пропуска се отворила с трясък и отвътре изхвърчали двамата с черните костюми. Само дето били неузнаваеми. Дрехите им висяли на парцали по издраните им и нарязани до кокал тела. След себе си влачели кървави следи, личало си, че не им остава много живот.

Когато се довлекли до залата, в която бил моят приятел, двамата с последни сили му заповядали да напусне мината колкото се може по-скоро и да ги остави там – вече нищо не можело да се направи, ТЕ били по петите им. Повече така и не казали, единият изхъркал и душата му отлетяла завинаги, другият го последвал след няколко секунди. До края на обедната почивка оставали не повече от десетина минути. За щастие, миньорите почти винаги удължавали почивката си с по пет-десет минути, за което началството си затваряло очите. Когато приятелят ми отишъл да види какво става в коридора, с ужас видял, че вратите са отворени. Но не това било най-ужасното. Най-ужасното били съществата, които идвали по коридора. Не можело да се определи дали ходят на два или на четири крака, ужасно уродливите им глави се въртели на всички посоки, имали по пет очи, разположени в отвратителен триъгълник на това, което трябвало да бъде чело, а на ръцете си имали ужасяващи нокти. Устите им били пълни с остри и насочени навсякъде зъби, между които се прострелвал разделен не на две, не на три, а на четири език, досущ бич на робовладелец отпреди няколко века. Приятелят ми не чакал съществата да го доближат (за щастие се движели прекалено бавно), а бързо събрал най-необходимото, сложил нещата в един чувал и веднага напуснал залата. При напускането си отворил газовите кранове…

Когато се изкачил на повърхността, миньорите тъкмо се били запътили към шахтата. Посрещнал ги приятеля ми, който с викове им казал да бягат, защото имало изтичане на газ. След това затворил плътно дебелата метална врата, на която след по-малко от пет минути започнали да драскат и да тропат същите онези твари, които видял долу. Приятелят ми отишъл до кабината, която се намирала на няколко метра от входа на мината, извадил специален ключ, отключил едно място, на което никой не би могъл да каже, че има шкаф и просто натиснал копчето, което било вътре… Предварително се бил обадил на властите, които пристигнали когато пожарът вече бушувал.

Това, което било най-странно, че заедно с органите на властта в мината пристигнало длъжностно лице от най-висок ранг. Моят приятел никога не бил чувал името му, но това нямало значение – непознатият се поинтересувал какво е спасено от дупката. Набързо разгледал документите и книжата от чувала (между които били същите онези книги, написани на непознат език), разпоредил всичко да бъде пренесено в колата му и лично прибрал непознатите книги в дълбоките джобове на черния си шлифер. Преди да си тръгне, след като се уверил, че пожарът бушува достатъчно силно, наредил районът да бъде отцепен и в него да останат само военните, а на приятелят ми просто стиснал ръка и пожелал късмет, защото просто не е трябвало да се забърква в тази работа. Посъветвал го да вземе жената и децата си и да избяга някъде далеч, ако трябва щели да му уредят излизане зад граница в която иска държава. Въпреки, че по думите му и това не било сигурно – тези същества оцелявали при всякакви условия и огънят просто щял да ги забави, но не и да ги спре. Когато приятелят ми попитал откъде идват тези чудовища, непознатият само го изгледал и отговорил, че идват от далеч, от много далеч. След това обърнал гръб и повече никой не го видял.

Приятелят ми тръгнал бързо към дома си, където обаче го чакала бележка от любимата – с децата отивала при майка си да я види. Това било в село на около 50 километра от мястото. Вече се свечерявало, а нещо глождело моя приятел, който нямал кола, с която да отиде до онова село. С голяма мъка намерил някакъв познат, който обаче пътувал в друга посока, но все пак щял да го остави на около 15 километра от селото. Остатъкът трябвало да извърви пеша.

Когато оставил приятеля ми на пътя, било вече почти един час преди полунощ. Луната не била пълна и светлината не била достатъчно, но за късмет младият инженер носел със себе си същият този фенер, с който сега беше дошъл така изплашен при мен. Може би това го беше спасило още тогава, но не и за късмет…

Пристигнал в селото на тъща си към близо два часа след полунощ. Всичко било тихо, дори кучетата спели. Или поне така изглеждало. Намерил къщата, където били любимите му хора. Почукал на вратата (бабата нямала звънец). Почакал малко и почукал отново още по-настоятелно. Когато никой не му отворил, се опитал да отвори вратата, която за негово учудване се отворила лесно – просто не била заключена. Това го накарало да потрепери, опитал да включи лампата, но ток нямало. Тогава взел фенера и тръгнал навътре. Влязъл направо в стаята, където знаел, че спят жена му и децата, когато идват да видят старата. В първия момент не видял нищо обезпокоително – жена му и двете деца спели на леглото, завити с топлата завивка на баба. Изведнъж обаче едното дете отворило очи и го погледнало. Вместо да се зарадва, приятелят ми потръпнал – в този поглед имало нещо ненормално, нещо, което не било присъщо на детето му. Едва тогава осъзнал защо е породен страха му – детето му лежало по корем, а позата на главата, от която отправило поглед към него, предполагала да е по гръб. Тогава видял ръката на жена си, която била ужасно изродена и се опитвала да го достигне, докато и нейната глава го гледала от същата ужасяваща поза. Тогава чул хъркане зад себе си и видял тъща си, която стояла на прага на стаята и го гледала с червени очи. Лицето й било като изсъхнала стафида, зъбите, които отдавна нямала, сега сякаш били пораснали отново като игли в старческата й уста. Приятелят ми хванал една малка табуретка, която била до леглото на доскорошното му семейство и ударил урода, стоящ на вратата. Бабата се ударила в стената и паднала. Приятелят ми я настъпил с крак по гърдите и когато я попитал какво е станало в тази къща, може би м момент на последен проблясък тя му отговорила, че ТЕ са били там и за него е по-добре да се маха, за тях било вече прекалено късно…

Приятелят ми разбрал, че няма смисъл вече да бъде при семейството му – на практика то било мъртво – и тръгнал навън с фенера. Тогава видял някои от останалите обитатели на селото. Съсед, близък на бабата, стоял неподвижно с гръб към него до селския хоремаг, който бил на десетина метра от къщата на бабата. В това нямало нищо необичайно, ако не бил факта, че хоремага е затворил врати още преди няколко часа и дори да приемем, че човекът е пиян, то той не би трябвало да стои прав, а да лежи на близката пейка най-малкото.

Приятелят ми направил няколко крачки, когато онзи се обърнал рязко към него. Обърнал само главата си, а не и тялото. В мрака се чуло припукване на жили и кости. Младият инженер насочил фенера си… Половината лице на несретника липсвало, едното му около висяло на очния нерв, от устата му течала кървава лига, а от полуоткъснатата дясна ръка капела кръв. Бедрената кост стърчала от левия крак на нещото, което доскоро е било човек, но това не му попречило да започне да се движи назад, гледайки към светлината на фенера…

Приятелят ми не си спомня добре какво се е случило после, само помни, че е побягнал, успял да намери някаква кола с ключове на таблото (по онези години в селата беше немислимо някой да открадне нещо), запалил двигателя и дал пълна газ… Свестил се в болницата на миньорския град, където при него дошли някакви хора, между които имало и чужденци, дошли отдалеч, зад Океана. Тъй като нямал наранявания по себе си, а по-скоро нанесена психическа травма, започнали да го разпитват подробно още след като се свестил. Опитали се да го убедят, че селото е загинало от отравяне с газ и последвалия след това силен пожар. Приятелят ми прекрасно знаел, че това не е така, но нямал нито сили, нито желание да възразява – все му било едно дали ще живее, а знаел, че дори да си отвори устата, ще го обявят за луд и никой няма да му повярва. След два дена го изписали от болницата. Точно на входа го чакала черна "Волга", без номера. Едно то задните стъкла се отворило и мъж в черни дрехи му направил недвусмислен жест да влезе в колата. Когато младият сломен от преживяното мъж влезнал вътре, колата тръгнала. По пътя му било обяснено какво и как трябва да прави, за да не пострада не само държавата му, но и други околни, а защо не и целия свят. Тогава приятелят ми разбрал, че случилото се било далеч извън ежедневните заплахи от война между двете суперсили и вътрешното преследване на иканомислещите. Ставало дума за нещо чудовищно – нещо, което засягало всички живи хора на тази планета, заедно с най-висшестоящите – приятелят ми си спомнил в какво състояние излезли изпод земята онези двамата с костюмите в мината… Всичко, което хората във "Волга"-та знаели било, че тези твари са дошли много отдавна на Земята, преди милиарди години и оттогава искат от цивилизациите, обитаващи я, тази суровина. Отделно от това имало и други, които искали злато, но те били далеч по-безобидни и нямали сила да спрат тези чедовищни нашественици. При това тези същества, обезобразили двамата в мината, не били най-висшите – те били просто изпълнители, един вид войници, ако може да се послужи с такава дума за тях. Истинските предводители били сто пъти по-страховити, с тях се виждали само определени хора за целта, които били "подменяни" редовно от съображения за сигурност. Каква е била тази суровина никой не знаел, но слуховете говорели, че тя им трябва, за да поддържат живота на планетата си, на която светели седем изкуствени слънца. Освен Земята имало още много планети, откъдето добивали този така ценен материал и вече милиарди години опазвали живота на своята собствена планета. Понякога за сметка на другите… И при все, че оцелявали при температури от + 1000 (може би и повече, никой не знаел, пожарът в мината не е убил дори едно от тези твари, само ги е обезобразил до неузнаваемост, но те продължавали да живеят, защото не изпитвали болка и телата им не се разлагали от гангрена и отравяне на кръвта) до космически студ.

След проведения надълго и нашироко разговор, мъжете връчили на моя приятел едно от онези куфарчета, по-дебелите и го отпратили, като му заявили, че той е първото и последното изключение – ако семейството му не било загинало от тези ужасни твари, то той също нямало да е вече между живите. Посъветвали го да бяга надалеч, както и преди това онези в мината. Всичко необходимо било в куфарчето. Пожелали му късмет и Божия помощ, макар тази власт да отричала вярата в Бога.

Когато се прибрал в жилището си, което му било чуждо и искал да напусне колкото се може по-бързо, отворил куфарчето. Вътре имало каквото очаквал – страшно много пари и документи на негово име. Събрал най-необходимото си и тръгнал към гарата. Щял да пътува към Гърция, там имал приятелско семейство, да остане една-две вечери и да си търси късмета зад Океана (в документите имало всичко необходимо за пътуването дотам). Още когато излизал през границата разбрал, че тези документи са нещо повече от такива – достатъчно било само да ги покаже, проверяващите да се уверят в автентичността на снимката и пътят му бил отворен. Планът му се осъществил според замисленото. Излъгал приятелското семейство, че отива на дълга командировка в Щатите, след което казал "сбогом" и се отправил по пътя си. Зад Океана отворил хотел (помогнали му хора, изпратени от онези същите, които дошли в болничната му стая) и за кратко се превърнал в преуспял богаташ. Имал ново семейство и цели три прекрасни деца, когато преди около десетина години в хотела му не дошъл един от онези, с които се виждал преди толкова много години. И той бил вече остарял, не бил същият онзи мъж, но все още излъчвал нещо злокобно. Седнал на една маса и когато сервитьорът отишъл да го обслужи, донесъл обратно на приятеля ми бележка, на която кратко и ясно пишело: "Разкрит си. Изборът е твой. Остава малко. Помисли кого да спасиш.". Недочакал кафето си, странникът от миналото си тръгнал и повече не се появил.

Още на другия ден приятелят ми взел багажа си, казал набързо на семейството си, че има неотложна работа зад граница (децата му били вече пълнолетни) и заминал обратно за Родината си, където се срещнахме. И ето сега, този човек, минал през Ада и оцелял, след това поживял малко в Рая, но не така, както би искал, седеше и трепереше на старото ми канапе. Изпи още една греяна ракия, след което стана и заяви, че ще тръгва – вече няма защо да отлага и да ме поставя в опасност. Напълно го разбирах и не проявих излишен героизъм да го спирам, нямаше място за драми. Приятелят ми стана, стисна ръцете ми, благодари ми за всичко, за това, че ме е познавал и е изкарал последните години от живота си в относително спокойствие, след което взе фенера, обърна се, погледна ме за последно и просто излезе.

На сутринта селото осъмна в страх. Оказа се, че освен приятеля ми, който безсъмнено вече беше един от ТЯХ, и други бяха видели чудовищните пълзящи неща. Телефоните не работеха, а автобуса от града се очакваше чак след три дни. Започнахме да разбираме, че сме обречени, когато на следващата нощ още няколко съселяни изчезнаха от домовете си, а един беше намерен полужив и в състояние, според лекарите несъвместимо с живота, но въпреки това извършващ наглед невъзможни движения.

Сега, когато пиша тези редове, се надявам, както започнах в началото, да бъдат открити един ден и хората, ако са останали такива нормални на този свят, да разберат истината и ако имат сили (в което силно се съмнявам) да се опитат да сломят и прогонят тези, които се разпореждаха с живота им. Чувал звуците от пълзенето им, чувам звуците от стъпките на бившите ми съселяни – глухи, неравномерни стъпки, стъпки на ходещи трупове с глави, наведени на една страна, кръв, която капе от разкъсаните им ръце и невиждащи очи. Знам, че аз ще съм една от последните им жертви в това малко селце и когато хората разберат какво е станало, вече всичко ще е свършило. Простете ми, ако съм ви наранил с нещо и сбогом!...

 

*          *          *

 

Из Извънреден бюлетин на Българска национална телевизия от 30 декември 2017 г.: „Днес в подножието на Стара планина бяха открити останки от съществувало доскоро село. Не е известно какво се е случило с обитателите му. Полицията работи по версия за организирана група крадци, които са ликвидирали зверски възрастните хора. По много от къщите има следи от кръв и парчета кожа и дрехи. Освен това властите съобщиха, че отворилата се преди време огромна дупка близо до селото по необясним начин е изчезнала – мястото изглежда така, както преди дупката да се появи. Обектът предстои да бъде засекретен и да бъде предаден на военните.“



Гласувай:
5



Предишен постинг

1. transponir - Смразяващо увлекателно съвремие за България в последно време. Хубавото е изчезнало.
10.10.2017 23:40
Но знайно от Историята на България и света е, че на всяко зло може да се намери алтернатива. Така и в този случай, който на 30 декември ще ни иформират, че богатирските юнаци на Бойко са видели сметката на чудовищата и са ги напъхали в чудовищните им дупки - живи и умрели. Само дето са позакъснели и се явили, когато беззащитните старци били изядене до кокалче...
Ако ли не са били мутренските бригади на генерала, познайте Кой е сделал ета чуда?!?
Някога 500 годишния Звяр на 3 континента бе завинаги Освободен от нашите земи със силата на Дедо Иван.
Тъй, че и сега, най-вероятно, както на Шипка са пристигнали в последния момент казаците на руския генерал Радецки - по двама на кон, в помощ на остатъците от Защитниците - руснаци и български Опълченци срещу напирощия от дълбините на Планината Люто ранен 500 годишен османски Звяр...
Така и сега Нощните вълци или Сибирски мечки на Путин са пристигнали на помощ и са видели сметката на Чудовищата, като са ги напъхали обратно в Пъкъла - живи или убити, както едно време...
Приказките са си приказки, историята си е реална - и сега и в миналото.
Отвъд океана нема кой да дойде да ни помага, ако паднем в беда?
цитирай
2. krumbelosvet - Май добре написано
11.10.2017 20:53
но защо
цитирай
3. demonwind - Кое защо :)
11.10.2017 20:55
krumbelosvet написа:
но защо

цитирай
4. demonwind - Чудесно казано, но каква връзка има с разказа? ;)
11.10.2017 20:56
transponir написа:
Но знайно от Историята на България и света е, че на всяко зло може да се намери алтернатива. Така и в този случай, който на 30 декември ще ни иформират, че богатирските юнаци на Бойко са видели сметката на чудовищата и са ги напъхали в чудовищните им дупки - живи и умрели. Само дето са позакъснели и се явили, когато беззащитните старци били изядене до кокалче...
Ако ли не са били мутренските бригади на генерала, познайте Кой е сделал ета чуда?!?
Някога 500 годишния Звяр на 3 континента бе завинаги Освободен от нашите земи със силата на Дедо Иван.
Тъй, че и сега, най-вероятно, както на Шипка са пристигнали в последния момент казаците на руския генерал Радецки - по двама на кон, в помощ на остатъците от Защитниците - руснаци и български Опълченци срещу напирощия от дълбините на Планината Люто ранен 500 годишен османски Звяр...
Така и сега Нощните вълци или Сибирски мечки на Путин са пристигнали на помощ и са видели сметката на Чудовищата, като са ги напъхали обратно в Пъкъла - живи или убити, както едно време...
Приказките са си приказки, историята си е реална - и сега и в миналото.
Отвъд океана нема кой да дойде да ни помага, ако паднем в беда?



Иначе за всички дето ни докараха до това дередже имам доста по-мрачни идеи от тези дето съм описал ;)
цитирай
5. mar866 - ...
16.10.2017 18:09
малко остана до 30 декември 2017 г., ще чакаме;)))
цитирай
6. demonwind - Това нова дата ли е ;)
16.10.2017 20:21
mar866 написа:
малко остана до 30 декември 2017 г., ще чакаме;)))


Че вече трябваше на 23 да сме се възнесли ;)
цитирай
7. mar866 - ...
22.10.2017 17:44
неееее, имам предвид бюлетина на БНТ :)

"Из Извънреден бюлетин на Българска национална телевизия от 30 декември 2017 г."
цитирай
8. demonwind - Ще видим на 30 декември,
20.11.2017 23:13
mar866 написа:
неееее, имам предвид бюлетина на БНТ :)

"Из Извънреден бюлетин на Българска национална телевизия от 30 декември 2017 г."

ако Йелоустоун не ни изпревари ;)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: demonwind
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1831650
Постинги: 509
Коментари: 2431
Гласове: 2818
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031