Някъде в началото на есента, една съботна сутрин Христо стана рано, преди още семейството му да се е събудило. Приготви закуска за всички, но самият той си взе само един комат хляб. След това, на разсъмване, излезе от дома си. Обърна се назад, сякаш нещо го теглеше да остане тук и да не ходи пак в онова злокобно място, но любопитството надделя.
Малката кола бавно се движеше по неравния път към изоставеното село, което доскоро беше дом на няколко старци, отишли си скоропостижно. Беше дом и на зловещия отец Атанас, за който Христо разбра от писанията на дядо си в тайната стаичка невероятни, но страховити неща. И то не толкова страховити за това какъв е бил самият отец Атанас, а по-скоро поради факта, че тук, на тази планета бяха повечето съратници на отеца от онези далечни и зловещи светове, които излизаха отвъд пределите на човешкия ум, свикнал само с едната нищожна планета.
Слънцето вече се издигаше на небосклона, когато Христо спря малката си кола пред дядовата къща. Тревата бе достигнала човешки бой, черпила сили от топлината и влагата на топлото и влажно лято. Впечатление на Христо направи тишината. Болезнената тишина. Не се чуваше дори песен на щурец – сякаш това място носеше зловеща енергия, която пъдеше всичко живо надалеч.
Младият човек отвори портата – освен, че тревата беше пораснала, другото всичко беше така, както го бе оставил предния път. Влезе в къщата, отвори тайната библиотека на дядо си, взе ръкописите и бързо ги пъхна в чантата си. След което излезе – нямаше време за губене, до вечерта, ако съдбата бе решила така, трябваше да се прибере при любимите си. Христо излезе и затвори вратата след себе си. Това, което не видя в полумрака на старата къща, бяха слузестите следи по дъсчения под, които идваха отникъде и отиваха наникъде…
Сега Христо трябваше да надхитри военните, които пазеха отломките от старата църква. Това нямаше да е толкова трудно, тъй като и без това никой почти не идваше в това запустяло село, а и да идваше, само луд би дръзнал да припари до прокълнатата църква. Луд поне колкото Христо.
За учудване на младия мъж колата с военните я нямаше вече. Явно за целия този период от онези събития насам нищо интересно не се бе случило. След като стана взрива, никой, разбира се, не повярва на бай Михаил. Военните преровиха щателно църквата, никой не каза какво и дали са открили нещо. Христо бавно влезе в двора на полусрутената църква. Запазено беше почти непокътнато мястото на олтара и две от страничните стени, които стърчаха като безмълвен скелет сред пустото село. Проправи си път през буйната трева, направи му впечатление, че нямаше дори насекоми. Трите стъпала, които водеха към площадката пред вратата на църквата, бяха подядени от растителността и бяха гротескно разкривени, едното бетонно стъпало беше се спукало и по средата беше поникнал бодлив магарешки трън, стърчащ зловещо току пред вратата на бившия Божи храм.
Христо изкачи внимателно трите стъпала – последното нещо, което искаше, беше да нарани някой крайник в тая пустош, където дори мобилните телефони нямаха покритие. Полека открехна вратата на църквата, която като по чудо се държеше на пантите си. Вратата изскърца злокобно и отвътре полъхна спарен въздух, нищо, че половината стени липсваха. По средата на църквата имаше огромен кръг, издълбан все едно от гигантски свредел. Христо си спомни за разказа на бай Михаил как отец Атанас сякаш се е възнесъл като чудовищна фигура от църквата далеч в небето и отвъд него. Младият мъж бавно заобиколи зловещия кръг. Нещо изскърца и го накара да настръхне. Спря за момент и се заслуша – беше излязъл лек ветрец и вероятно това беше причинило обезпокоителния шум. Продължи напред към олтара, чиято врата зееше, откривайки черна празнота зад себе си.
Когато пристъпи в олтара, Христо потръпна. Всичко беше така, както го бе описал дядо му в записките си. Само дето ги нямаше книгите и повечето неща – явно военните се бяха погрижили за всичко. Къде беше сега тази безценна и зловеща колекция, никой не знаеше. Оглеждайки наоколо, погледът на Христо попадна неволно върху пода и накара младия мъж да се вцепени. Дишането му стана учестено и неравномерно, когато видя на дъсчения под на олтара следи от зелена слуз, незасъхнала. Все едно гигантски охлюв беше пълзял из това прокълнато място. Само дето слузта на охлюва не беше зелена… 
С периферното си зрение видя как нещо зад него се размърда. Изведнъж няколко малки, но извънредно силни ръце, го хванаха и започнаха леко да го тласкат все по-навътре в олтара. Христо успя да забележи притежателите на тези ръце – малки, уродливи същества с чудовищно обезобразени лица, говорейки на напълно непознат, поне на Христо език. По-точно съществата не говореха помежду си, те съскаха и хъркаха, но именно в това се изразяваше речта им. Бутаха го не повече от два метра, които му се сториха десетократно повече. Тогава едно от съществата отиде до ъгъла на олтара, наведе се и… вдигна дъсчения под над главата си. Всъщност вдигна част от него, така че другите започнаха да бутат (Христо вече не се и възпротивяваше кой знае колко – беше разбрал, че измъкване тук по собствена воля няма) младия мъж към отворената страна на повдигнатия под. Там той видя стълби, каменни стъпала, които слизаха надолу, много надолу. Лъхна го тежък, влажен въздух със сладникав мирис на нещо, което нямаше как да определи на човешки език. Започна да слиза по стъпалата, без да бъде подканян от злокобните дребосъци, които го следваха неотлъчно. Стълбището наистина нямаше край. Христо нямаше как да го измери, но вече слизаха с умерен ход повече от половин час. На няколко пъти младият мъж се спира да почива – никога не си беше представял, че ще се налага някога да почива, когато слиза, а не когато се качва по стъпала… Съществата като че ли разбираха умората му и спираха заедно с него, но след не много време го подканяха да тръгва надолу.
Слизаха по проклетите стъпала вече няколко часа. Колко километра надолу беше това стълбище никой не можеше да каже, но беше наистина дълбоко. Христо беше уморен, много уморен. Най-после стигнаха до една площадка, широко и равно място, откъдето тръгваха коридори в три посоки, а четвъртата продължаваше със стълби. Пак стълби надолу… Христо мислено се помоли да не го накарат пак да слиза, въпреки, че му беше все едно, ако ще и в Преизподнята да го заведат.
Съществата спряха и започнаха да съскат помежду си. Явно се разбираха накъде да го водят. Изведнъж замръзнаха с очи, вперени нагоре в нищото. Това продължи около минута. Явно бяха получили указания по неведоми начини за човека, защото веднага хванаха Христо и го поведоха по един от коридорите. За щастие не по стълбите надолу. Вървяха в коридор, какъвто младия мъж не беше виждал никога. Коридорът всъщност представляваше тунел, достатъчно широк, за да мине през него камион, от стените му, покрити със зеленикавата слуз, която Христо видя в църквата и не успя да види в дядовата къща, се излъчваше матова светлина. Коридорът ги отведе в огромна зала, която сякаш нямаше тавани и стени. Такова помещение нямаше никъде на Земята или поне не на познатата на младия мъж земя. Всичко се озаряваше от зелена матова светлина, идваща сякаш от нищото. Съществата избутаха Христо до нещо като стол и му показаха недвусмислено, че трябва да седне на него. След това мълчаливо се оттеглиха и изчезнаха някъде из тунелите – всъщност къде щеше да бяга несретника, дори да реши? Нито помнеше пътя по коридора дотук, нито имаше сили да изкачи обратно на бегом тези стъпала нагоре. А и да ги изкачеше, какво му гарантира, че горе не го чакат още „малки приятели“, които по вида им спокойно биха вечеряли с него. В буквалния смисъл…
Чакането беше дълго. За късмет вкъщи беше казал, че заминава командировка и не знае кога точно ще се прибере, може и два дни да го няма. За след това не беше казвал нищо. Обзе го странно спокойствие, въпреки ужасното и непознато място, където се намираше. Налегна го дрямка, Христо се отпусна назад на подобието на стол, което се оказа изключително удобно и се пренесе в света на сънищата…
Летеше над непознато море. Непознато, защото над него светеха седем слънца, а земята, която виждаше вдясно от себе си, имаше синкавочерни отблясъци. В съня си се сети за планетата, чиито жители бяха създали седем слънца, след като тяхното угаснало… Скоро разбра, че фигурите, които виждаше от време на време по бреговете на безбрежното море, са именно тези жители. Безформени, слузести, някои от тях с усти, пълни със зъби, те излизаха далеч от представата на човек за живо същество. Едни бяха огромни, приличащи на многоетажна сграда, други бяха по-дребни, но всички без изключение бяха зловещи. След това изведнъж в съня си Христо се пренесе отново на Земята. Беше в нещо като подводен апарат, с който се спускаше в дълбокия океан. Колкото и чудно да е, Христо не чувстваше никакво налягане, а електронното табло на апарата отброяваше метрите под морското равнище. Другото, което въпреки съня се стори много чудно на младия мъж беше, че апаратът е напълно прозрачен - нещо като прозрачна сфера, изградена от странен и изключително здрав, по-здрав от всичко земно материал. Около него се разкриха чудни, но страховити картини. Вече беше на почти 10 000 метра под морското равнище. Покрай батискафа се промъкваха странни риби с огромни очи и усти, пълни със зъби. Съвсем близо до апарата изплува нещо огромно, каквото Христо не беше виждал никога. Осъзна с ужас, че беше октопод – толкова голям, колкото дори писателите, описали морските чудовища в творбите си, не могат да си представят. Пипалата му бяха дълги най-малко сто метра, а в основата си бяха дебели колкото двайсететажна сграда. Самата глава на чудовището не можеше да се измери с поглед – само очите му бяха по-големи от подводния апарат. Октоподът прикова едното си око върху батискафа, което накара Христо да потрепери в съня си. Явно това беше Пазител на намиращото се още по-дълбоко в океана. Младият мъж видя и друг Пазител – акула с невероятни размери. Туловището й беше дълго поне 60-70 метра, зъбите й бяха толкова големи, че можеше да преполови средноголям морски кораб без усилие. Батискафът продължаваше пътя си надолу…
От съня го извади странен шум, нещо като търкане на камъни. Изправи се рязко, надявайки се всичко това да е просто кошмар и да се озове отново на онзи прокълнат, омазан със слуз олтар. Вместо това видя, че се намира в стая, огромна стая, покрита с кървавочервено кадифе и обзаведена с мебели от черно дърво. Не знаеше как се е озовал там, тъй като заспа на съвсем друго, зловещо място, макар че и това не му отстъпваше. В единия край на стаята имаше врата и Христо бързо се запъти към нея. Когато я отвори обаче се натъкна на слузест камък, излъчващ зелена светлина. Все едно вратата беше зазидана с него. Явно нямаше смисъл да се бори, но защо попадна тук? Докато се питаше и в главата му прескачаха въпроси, на които нямаше отговор, Христо отиде до голямото писалище почти по средата на помещението. На него имаше отворени гримоари със странни рисунки и текстове. Младият мъж обаче се загледа в един голям том, с размерите на четири обикновени книги най-малко и дебел една педя. На корицата му бяха изобразени фигури на живи (явно) същества, едно от които беше фигура на съвременен хомо сапиенс…
Когато отвори книгата, от нея лъхна странна натрапчива миризма. Корицата и страниците бяха направени от странен, тънък и гъвкав материал, който излъчваше тази миризма.
Отначало книгата започваше с някакви странни диаграми, наподобяващи координатна система. Скоро Христо разбра, че това са онези планетни системи, за които беше писал дядо му в ръкописите си след срещата с отец Атанас. На следващите страници видя неща, излизащи отвъд предела на човешкия разум. Видя картографирана Земята до последната подробност, само че така, както я беше учил в учебниците по география – само с един огромен континент и безкраен океан. И все пак беше различно от това, което беше учил – това тук БЕШЕ ИСТИНСКО, а не нарисувано на база геоложки и археологически проучвания. На следващите страници имаше изобразени фигури на живо същество, в профил, анфас, отгоре, анатомичен разрез. Всичко беше прецизно и изобразено чернобяло. Съществото на рисунката имаше малка, наподобяваща рибешка глава, остри зъби, несъразмерно тяло, масивни крака като дънери и четири ръце. Около рисунките имаше и много текст, който обаче за Христо беше загадка – самите букви нямаха аналог с нито един от човешките езици. На следващите страници беше изобразена пак Земята, но явно в други фази от съществуването си. Вече имаше два, после повече континенти, като в края на всеки раздел бяха изобразени фигури на същества. До седмия раздел съществата бяха с по четири ръце, на някои от предишните раздели бяха и с по четири крака, от осмия насам започваха да приличат на днешните хора. На десетия (Христо броеше разделите) попадна на Земята в сегашния й вид. Съществото, нарисувано там, беше съвременен хомо сапиенс така, както го бяха рисували в учебниците по биология. Книгата обаче беше само на две трети от съдържанието си – назад имаше още страници. Христо трескаво запрелиства страниците, докато не попадна на последния раздел, където Земята беше изобразена като едно огромно море от вода, в което плуваха самотни малки островчета. Нямаше ги и полярните шапки, всичко беше един безкраен океан. Съществото, нарисувано на последните страници, приличаше повече на морски рапан – там, където трябваше да е устата му, излизаха пипала, ръцете по-скоро бяха закърнели, а вместо два, имаше три крака, единият от които по-скоро беше нещо като опашка. Христо прелисти назад, където имаше още три раздела след десетия, на който беше съвременния човек. Тогава младият човек разбра, че това беше нещо като Библия – истинската Библия на цивилизациите отпреди и ТЕЗИ СЛЕД нас, която нямаше никога да бъде преведена на човешки език… Христо затвори книгата, когато несъзнателно усети зад себе си присъствие. Нечий поглед го пронизваше и го накара да се обърне…