Беше ли писал великият Алеко за наш Ганьо в Белгия? Май не, тогава май още Белгия я е нямало в този й вид. Само дето от епохата на безсмъртните творби на писателя не сме мръднали на сантиметър. Е, вече Бай Ганьо не ходи с дисаги из Европата, а лети със самолет и е облечен в скъп костюм. Което обаче не може да измие простотията, която му е генетично заложена от векове…
Та значи отивам аз по работа преди две седмици в другия край на Брюксел. Всъщност се води направо друго населено място – административното деление на Белгия ми е доста странно – все едно например Обеля да е отделно село (както си и беше) извън София, а Ломско шосе да се дели на две части, едната в София, а другата – в Обеля. Та пътувам аз с метро и автобус дотам, свършвам работа, хваща обратно първо автобуса, после метрото.
Мотрисата идва на момента, качвам се аз вътре от единия край. Места бол, обаче тук-таме седнал по някой, та трябва да го помолиш да се помести, за да минеш покрай него. На едни седалки, дето са две по две едни срещу други, седнали двойка млади влюбени, дето така сладко си гукат, че да ти е грях да им развалиш рахата. Седнах аз на една от другите двойни седалки до една баба и се зачетох в телефона, дето си го ползвам като електронна книга когато мога. Мотрисата има престой – последна спирка е, чакам да тръгне, да не закъснея за училището да взема децата. Момичето от влюбената двойка стана, отиде до вратата, излезе навън, хвърли нещо в кошчето и се върна при възлюбения си. Малко след това последва звук, вратите се затвориха и мотрисата тръгна.
Влюбените си гукаха все така нежно, но ако знаеха какво ги чака точно от следващата спирка… След като вратите на следващата станция се отвориха, във вагона се вмъкна едър господин, облечен с тъмен шлифер. При все, че места все още имаше, той реши да седне точно при влюбените гълъбчета. Да де, местата са за всички, никъде не е казано, че като има двама влюбени, никой не може да сяда при тях. Още помня как едни такива гледаха на кръв жена ми, че беше седнала до тях, макар и бременна в осмия месец. Тогава запазих благоприличие, въпреки че чух не особено приятни коментари по наш адрес, които не разбрах напълно, но ми беше достатъчно да разбера, че не са положителни. Но в този случай гълъбчетата просто не знаеха кой сяда до тях.
Още със сядането си, господинът започна да охка и сумти като разгонен мечок, след което извади мобилния си телефон и набра някакъв номер. Дотук всичко беше що-годе наред, до момента, в който отсрещната страна отговори. Тогава на чист български (диалект) господинът на висок тон започна разговора си. От този разговор поне аз (може да е имало и други българи) разбрах, че става въпрос за пари, ама бая пари, дето трябвало да влязат в сметката на въпросния господин, седящ до влюбената двойка. Разговорът беше гарниран с обилно количество попържни, сексуален афинитет към нечие родителско тяло, закани за саморазправа по начин, достоен за романите на Марио Пузо и прочее излияния. Влюбените гълъбчета започнаха да гледат господина първо странно, после с досада, но когато разговорът свърши, а съседът им по място шумно се оригна, макар прикрил устата си с ръка, откровено се погнусиха. По едно време чувам момчето пита нашенеца на какъв език говори. Пита го на английски език – не знам какви бяха по народност влюбените, но в някои случаи, когато разберат че си чужденец, в Белгия те заговарят на английски. Та нашия криво-ляво разбра за какво става на въпрос и гордо отвърна: „Булгар бе момче, булгар!“. Тогава ми се погади и на мен. И тъкмо да стана и да се преместя колкото се може по-далеч от „булгара“, телефонът ми взе, че иззвъня. Понеже съм сложил една мелодия от песен на руснаците от Аркона, дето почва с една гармошка, та определено фокусира вниманието на околните. Гледам аз, търсят ме от офиса. Няма как, вдигнах и понеже сме си все „булгари“ в отдела, завързвам разговор на български. Междувременно влакчето спря на поредната станция, а влюбените бързо се изнизаха – дали това беше тяхната станция, или просто избягаха от Ганьо (както вече оттук насетне ще наричам „булгара“) и простотията му, докато не ги е заразила фатално.
Разговорът ми приключи и при все, че говорех тихо и дискретно, това не убягна на Ганьо, който веднага се присламчи на единственото свободно място в четворката, където бях седнал. Започна директно и без капка свян да плещи колко били зле белгийците, егати държавата имали, колко цигани и негри имало и т.н. В процеса на монолога разбрах, че Ганьо всъщност се казва Майцата или поне това му е бойното прозвище на местна почва. Бизнесът му се развиваше на доста места из Родината, като не разбрах с какво точно се занимава. Няма как, не мога когато някой говори насреща ми и да мълча, та и аз започнах да бръщолевя врели-некипели. Това обаче като че ли наля масло в „мелницата“ на Ганьо, който тоя път обърна лопатата срещу сънародниците си. Какво били искали мързеливите българи – човекът хляб давал на толкова хора, пък те се назландисвали на заплати от по 400 лева дето им ги давал. Не стига, че не закъснявал и ден с плащанията, ами искали и още! А в целия регион (ставаше въпрос за северозападния) никаква работа нямало – 400 лева кой ти ги дава? Нищо, че ти стигат колкото да си платиш тока, водата и да купиш канцерогенен кашкавал и канцерогенно кисело мляко на промоция, това него не го касае – нали работа нямало, те недоволни били!
За зла беля Ганьо слизаше точно на спирката, на която слизах и аз, че за още по-зла беля трябваше да отиде до аптека, точно накъдето и аз се бях запътил. От влагата бая хрема ни мъчи от един-два месеца и без капки от време на време не може да се спи. Та по пътя от станцията към аптеката стана дума, че улицата пред училището на малките, където паркирам колата всяка сутрин и идвам на работа с метрото, за по-бързо и екологично, ще става т.нар. синя зона. Синята зона в Брюксел ще рече, че имаш право да паркираш безплатно, с „парк шайба“ само два часа. Безплатно е само за хората с увреждания. Тук веднага се намеси Ганьо, като непогрешим експерт в областта. Веднага ме посъветва да си намеря от България стикер, който да указва, че и аз съм увреден. Нищо, че колата ми е с белгийска регистрация и че стикерът няма да отговаря на истината и че точно когато спра с колата като човек с увреждания, някой, който наистина има нужда от това паркомясто, може да трябва да спре. Попита ме каква кола карам. Щом отговорих, че е БМВ, ми отвърна, че съм бил луд – с такава кола в България спирал навсякъде – по принцип карал джип Мерцедес и с него ако иска спирал и на стълбите пред входа…
В аптеката един чернокож надълго и нашироко се обясняваше с аптекарката как да взема някакво лекарство. Животът в Белгия, въобще западната цивилизация, е направила хората тъпи като галоши и за да вдянат от нещо, трябва да им се обясни по най-малко пет-шест пъти. Но това си е техен проблем и след като сме дошли в държавата им (то черния не че е белгиец де, но все пак е белгийски гражданин, за разлика от мен и Ганьо), трябва да уважаваме правилата им. Черния тъкмо се обърна да си ходи и се оказа, че е забравил да пита още нещо. Което вбеси Ганьо, който пък изригна с нашенски псувни по адрес на чернокожия, като за разнообразие между мръсотиите вмъкваше и по някой епитет от рода на „опушен кютук“ или „маймуна“. Черният най-после си тръгна, но думите на нашенеца не му убегнаха, макар да не разбра нищо от тях. Понеже пуснах Ганьо пред себе си, на излизане черния ми обясни на френски „да озаптя дружката си, защото не знае с кого си има работа“ – беше доста добре сложен, млад, висок най-малко 1,90 – като се вземе предвид факта, че престъпността в Белгия е в пъти по-висока от тази в България, въобще не ми беше чудно, че Ганьо не знае наистина с кого си има работа. Тези ходят въоръжени и могат да застрелят човек със същата лекота, с която му казват „добър ден“, след което изчезват и потъват в дълбока нелегалност. Е, има разкриваемост, но кел файда като те напълнят с олово.
Докато обясня на чернокожия, че с този господин се познавам една от двайсетина минути, оня блъсна вратата и офейка. Ганьо напазарува, купих и аз капките за нос, след което тръгнахме да излизаме. Намекнах на нашенеца за думите на черния, което го накара да настръхне с изрази от типа на „Кой бееее, тоя ли бееее, да еба черната маймуна да ебаааа“ и обяснения какво правел той в България с такива като него. Само дето не беше в България…
Ганьо тръгна най-после в посока, различна от моята. Хотелът му, слава Богу, бил натам. Тръгна той, а аз в оставащите петдесетина метра до училището, останах с мислите си и какво ми коства поведението на хора като Майцата в Европа. Но не там беше проблема. Всъщност осъзнах, че проблемът беше не толкова в хора като него, а в хората, които му работят без пари и търпят да ги тъпче. Защото когато българин на Запад тръгне да надига глава за повече пари, веднага го отрязват с думите „ти в България колко ще получаваш, ако се върнеш?“. При което нашенецът примирено свежда глава и се примирява – да, в България хора като Майцата ще го юркат по 14-16 часа и ще му хвърлят пари, с които дори сметките няма да може да си плати. За да оцелеят, трябва и те да станат като него, но България е малка и не може да има 7 милиона Ганьовци.
Ганьо си обича България. България също си обича Ганьо. Нищо, че сънародниците му са сред най-зле платените в Европа. Нищо, че албанците отдавна са ни изпреварили по всички показатели, а зад нас е само разпадналата се Украйна и (някои от) страните в Кавказ, ако могат да се броят към Европа. Нищо, че наесен отново идват избори, на които хората отново… няма да имат избор…
Вече съм кандидат за Гинес
БОЙ ПО СИРИЯ ПОХОД СРЕЩУ РУСИЯ ПО РЪ...
02.04.2015 15:31
ние тук имаме една телефонна програма "240 мин. с твоята страна, само за 9.90 евро" и Ганьо за да е на далавера, гледа да ги използва максимум. На какво ли не съм се наслушала, но нито един не чух да говори "по софийски" - всички мякаха:)
често като ги слушам, си имам една игра - мъча се да отгатвам от кой край на БГ са.
08.04.2015 15:42
сливенците преобладават доколкото знам от моя приятелка, която я вдигат посред нощ да им превежда по участъците.
