Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.11.2014 15:06 - Гардеробът
Автор: demonwind Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1522 Коментари: 0 Гласове:
2



 След излагацията за “Добре дошъл” на Съко Смока и другаря му се заредиха едни хладни пролетни дни. Все едно, че не бяхме в България, ами поне две хиляди километра на север. Използвах времето, за да купя някои необходими мебели за новоремонтираната къща. Старите бяха в период на полуразпад, а кога щеше да настъпи окончателния такъв, предпочетох аз да реша с брадва в ръка и вълшебните думи “Е те сеги ти ебах мамата”.

И така - речено - сторено! За няма и един час мебелите лежаха нацепени в мазето и готови да поемат по последния си път към огромната паст на парния котел. Котелът - спасител, който ни спасяваше от бяла смърт всяка зима. За един следобед спазарих новото обзавеждане. Още нямаше ИКЕА, та да отида да се подивя и посмея на цените им за бедните български аборигени, та се задоволих с работилницата на Пешо Матрака от квартал Бенковски.

Квартал Бенковски си е жив анклав на индобългарското население на Родината. Дори и българското население, живеещо там, има някои отклонения. Поне такива впечатления имам аз. В казармата имахме един редник Петров от Бенковски. Българин. Него като го питаха откъде е, от София ли е, с гордост отговаряше:

— От Бенковски! - макар почти никой да не знаеше що е то Бенковски и има ли почва у нас.

Та този Петров, да ме прощава Господ и да пази, имаше невероятна физиономия — нещо средно между Сид Ленивеца от “Ледена епоха” и Бен Търпин. На всичкото отгоре имаше и проблеми с очите. Беше разноглед. Не, не кривоглед, именно разноглед. Едното му око ако гледа вляво, то другото задължително е вдясно. Обаче българските военни бяха още по-умни хора, Та бяха сложили този човек на радара, да следи на екрана колко самолета приближават към София при тревога. Та по време на едно учение старшината го пита:

— Петров, колко обекта захождат към целта?

А оня, милия, се взира в екрана и отговаря плахо:

— Сега да видя, гусин старшина, два... четири...шест-седем май...

Същият този Петров се беше оплакал, че има проблеми с очите (то като че ли военните сами не го виждаха, ама на!). Та един ден влиза в стаята, където ни учеха на военно дело, една дебела леля с бяла престилка и с тон на концлагеристки пазач се провиква:

— Кой имаше тука проблеми с очите?

Петров стана и заяви скромно:

— Аз... - гледайки лелята право в очите (право е метафора).

— Какъв ти е проблема бе момче, късоглед ли си или далекоглед? - лелята зададе невероятно мъдър въпрос, попаднал право в десетката. Залата задюдюка и всичко живо се захили в шепи.

— Не, гусожо, разноглед съм... - заби последния пирон Петров, преди всички да изригнем в нечовешки смях...

Пак казвам, да пази Господ от участта на Петров и от Бенковски. Ама ето ме и мен там, да уговарям гардероби с Пешо. Уговорихме ги, натоварихме ги и хайде обратно към целта. Жената и малкия бяха при другата баба, пак на въздух, докато тати сглоби мебелите и изтрезнее след това. А тати имаше всички необходими инструменти за дърводелски работи — бормашина, винтоверт, винтове, рапиди, гайки, пирончета, уиски... Имаше и съсед дърводелец. Чичо Митко Ленивото. За работа беше ленив, истина е, обаче седне ли на маса, отваря уста като въглищарски багер и да не си на пътя му, ако си бутилка с алкохол. Обаче алкохолът бях решил да го оставя за вечерта, след като свършим работа.

Чичо Митко дойде навреме, към 4 следобед. Тъкмо бях отпочинал, свеж и готов за подвизи. Бях изкарал кашоните с гардеробите на челна позиция, запалих котела, който бях заредил с горно горене и зачаках. Не мина и една цигара време и ето ти го чичо Митко на вратата.

— Как е, младеж, ще ги почваме ли?

— Ами аз съм готов, чичо Митко, давай да ги почваме. — станах и подхванах първия кашон.

Работата спореше, тъй като аз бях “моторът”, а мързеливия чичо Митко — “мозъка” на цялата офанзива. Все пак човека си разбираше от занаята, докато аз лично често си служа с вълшебните думички, описани по-горе. И се придържам към старата максима: "С чук, тел и клещи поправям всякакви вещи". За ужас на жената.

Тъкмо вече бяхме привършили единия гардероб, когато се появи болката. Първо лека, но ужасно позната. Знаех си, че не трябва да пия от тази вода, твърда и варовита, Като веднага ме удря в бъбреците. Сега оставаше да се моля само песъчинката да излезе колкото се може по-бързо. Болката се усилваше. Запазвайки самообладание, знаех какво да правя. Отворих веднага двулитровото шише вкусна бира.

— Чичо Митко, искаш ли биричка? — нямаше как да не предложа.

— Че как бира по това време бе, моето момче! Нали ще хвана язва и воден плеврит едновременно! Имаш ли нещо по-сериозно? — ухили се чичо Митко.

Вече ми беше доста причерняло пред очите. Имах, как да нямах. Цял кашон без две бутилки, дето ги изпихме с ония двамата сараоши, чакаше в мазето. Уиски, Chivas Regal. Само да сглобим скелета на проклетия гардероб!

— Как да нямам! Ей сега нося! — едвам едвам се затътрих към мазето. Чичо Митко завинтваше последните винтове по скелета на гардероба. Останалото щях да го оставя да си го прави сам, а аз щях да вляза в мазето, за да се налея хубавичко с бира, зер изгони гадния пясък, който ми падна като гръм от ясно небе.

Занесох бутилката на чичо Митко. Очите му игриво светнаха, щом видя лъскавото шишенце.

— Ейй, специални работи имаш ти! Добро момче си беше, добро си остана! — заоблизва се дърводелеца.

Не му отговорих. Донесох чаша и пепелника. За друго нямах сили.

— Чичо Митко, нали ще се оправиш сам, че трябва да сляза в мазето да оправя нещо по парното, извини ме — без да дочакам отговора се засилих с последни, изпити от болката сила, към мазето и спасителната биричка.

Щеше да се справи чичо Митко, как нямаше. С едно шише уиски го оставих, да не е чешмяна вода!

Започнах да се наливам с бира, гледайки в една точка и не мислейки за болката, която отначало беше на вълни, но сега вече беше еднакво силна. Още една чаша.... И още една... Измина час. Час на мъка и превиване в хладното мазе. И пикаене през пет минути, с надеждата нещо да излезе, избутано от проклетата бира. Още една чаша... Пак пикаене... И о, чудо! Нещото (беше твърде малко, за да го видя въобще, но го усетих) изскокна и болката изведнъж спря, все едно вълшебна фея махна с пръчицата си. Почувствах неимоверно облекчение, изведнъж всичко пред очите ми стана розово. Вдишах с пълни гърди от влажния въздух на мазето, целунах биреното шише и го оставих на рафта.

— Стига съм те мъчил и теб, биричке! Време е за друго! — лигите ми се точеха като на санбернар по посока уискито в скрития в ъгъла кашон. Дали от това, че болката ме беше отпуснала или от нещо друго, но ми се пиеше като на смок-пенсионер.

В този момент чух трясъка. Нещо издумка със страшна сила горе, където чичо Митко дооправяше гардероба в хола. Думкането беше еднократно, като след това на равни интервали от време се чуваше леко потропване.

— Ебах го тоя пияндурник, сигурно събори гардероба — сам се захилих, представяйки си бедния чичо Митко, пиян на девета по Рихтер, залитайки около падналия гардероб. Взех шишето уиски и се запътих нагоре. В осем трябваше да дойдат бившия ми колега Рашо с гаджето му. С колегата ми не се бяхме виждали от маса време и това беше удобен случай да полеем виждането си. Гаджето му не беше ентусиазирано, но търпи ли възражения сърце юнашко!

Гледката, която ме посрещна, не беше от приятните. Слава Богу, гардеробът беше цял, само че се беше похлупил с гърба нагоре. Дръжките на вратите се въргаляха на масата. От чичо Митко нямаше и следа. Няколко пръста уиски бяха останали в тумбестата бутилка. Явно завалията беше видял, че вече нещата излизат извън контрол и си беше бил камшиците. А нали и аз не му помагах. Ебах му мамата на гардероба! Като дойде Рашо, ще го вдигнем заедно, няма да се напъвам сега, преживял такова изпитание, я! Седнах на масата, сипах си уиски и пуснах диск с клипове. Като по поръчка бях започнал записа с един от любимите ми — Solsagan на Finntroll, в който горски духове и тролове мъчеха някакви нещастници. Усилих звука на домашното кино до степен да ме накара да куфея с всичка сила. Обичам да се напия и да куфея като изтърван. Жена ми вика, че това било присъщо за един ненормалник, обаче аз й опонирам, че докато аз си мятам главата, чалгаджиите например си мятат гъзовете. А както казва един приятел, Янко Пиянко, "в един танц всеки мята това, в което му е акъла". То не че след 6-700 грама твърд алкохол е останало”много акъл, но все пак — пиячка в задник не слиза. Погледнах часовника. Беше осем без петнадесет. Значи всеки момент Рашо и жена му трябваше да се появят на вратата ми. Изрично бях предупредил Рашо, че няма да мога да ги взема с колата, защото ще бъда толкова пиян, че освен всички други ядове, ще трябва да плащам евентуално и дрегер, който ще блокира от зверския ми спиртосан дъх.

Не минаха и десет минути, тъкмо допуших цигарата, ето ти го и Рашо. Ухилен като пача, явно не си беше губил времето по пътя. Размаха полупразно шише с гроздова.

— Еййй, бацеееее! — прегърнахме се в мечешка прегръдка около поваления възнак гардероб.

— Ще ви кажа аз едно баце — женски глас се обади току иззад колегата. Жена му идваше с нейна приятелка, поне да има с кого да си говори, когато двамата с Рашо зафъфлим, бистрейки политическата ситуация в страната, прекъсвайки от време на време за по едно:

— Наздраве! — хлъц! —Ти мене у’ажа’аш ли ме, приятелю — след което следваше прегръдка и мазна целувка по бузите от моя и от страна на Рашо. Грозна гледка, според жена му.

Както и се очакваше, за половин час вече бяхме на Мелмак. Жените бяха направили салата, обаче никой дори не я поглеждаше. Жулехме на голо, аз слязох за още едно шише уиски. Рашо дойде с мен.

Нямаше девет без петнадесет, когато писък раздра къщата над нас.

— Рашооооооооо — пишеше жена му, а приятелката й пригласяше — тоя гардероб се движи беееее, помооооощ!

Поизтрезнели от писъка, и двамата се втурнахме нагоре по стълбите. Гардеробът вярно се беше посукал на кестерме. С Рашо се спогледахме, единия подхвана от едната, другия от другата страна, хей, руп и... вратите отдолу се отвориха. Нещо тежко, като чувал се изтърси оттам, изплашвайки ни достатъчно, но не и толкова, че да изтървем отново гардероба.

Изтупвайки се отдолу, като бръмбар по гръб, чичо Митко се опитваше да се изправи, гледайки като теле в празни ясли.

— К-к-къде съм бе, ебем ли га — мутолевеше бедния дърводелец.

— У нас си, чичо Митко, у нас! — побързах да го успокоя.

Дърводелецът ме погледна тъпо, после мазна усмивка плъзна по лицето му:

— Аааа, момчето, сега се сетих, хубаво е уискито, мама му!

— Сядай да пием, чичо Митко, аз мислех че си си тръгнал бе човек! — сгълчах го набързо.

— Аз тръгнах да завинтвам нещо и изведнъж тока спря... — смутолеви дърводелеца. Всъщност пича беше влязъл в гардероба да завинти някакви винтове, когато е залитнал и заедно с него е пльоснал на пода, оставайки негов пленник до идването ни с Рашо от мазето. Явно е подремнал вътре, а събуждането му е причинило возенето на “зловещия” гардероб, накарал двете жени да пищят като обезумели.

Двете мадами гледаха като треснати. Не знам колко бяха виждали в живота си момичетата, обаче със сигурност такова чудо не бяха виждали.

— Е, хайде наздраве, вече се запознахте с комшията — реших да разчупя аз.

Чашите зазвънтяха. Разговорите ставаха все по-задушевни, мадамите подпийнаха и те и се включиха активно в дискусията.

Часът вече отиваше към десет. На два пъти връщахме на бис тръгващия си чичо Митко, когато на третия вратата се отвори с трясък, който ни накара да подскочим. Дебела женска ръка се протегна, без да се показва през прага притежателката й, и извлече като чувал с картофи бедния дърводелец от къщата. Отвън се чуваха викове:

— Ти за колко време отиде бе! Господ да ви убие, пияници мръсни, от пукница да се не отървете дано! — леля Гичка, жената на чичо Митко, кълнеше разпенена. Познаваше ме от малък и много не мелеха брашно с нашите, веднъж даже я бях псувал, обаче когато вече ме видя като голям сараошин, дето кътка мъжа й да смуче, омразата й се засили неимоверно много. Ние вътре се заливахме от смях и надигахме направо от бутилката. Музиката гърмеше, главите ни се тръскаха в ритъма на Six Feet Under, а както винаги не мислехме за сутринта, която ни завари в особена конфигурация — аз наполовина под масата, а Рашо паднал от креслото с краката нагоре. Двете жени си бяха легнали културно в стаите, оставяйки ни да си строшим и без това пияните кратуни.

Станахме със силно главоболие. Аз бях умешал бира с уиски, Рашо ракия с уиски. Лошо. Трябваше непременно да се отиде за бира. Навън слънцето грееше все по-топло. А магазинът беше на две крачки. Без да се обаждаме на жените, директно хванахме към магазина. Там, на познатата беседка, мазно пиеше бира чичо Митко. С огромна синина под окото. Сбутахме се с Рашо и влязохме за бира. Взехме си по едно голямо двулитрово шише. Да избием клина, въпреки, че един щеше да остане.

— Какво стана бе чичо Митко, къде пострада? — едвам се сдържах да не се изхиля.

— Мани, би ме чумата, да й еба майката скапана да еба — милия човек беше репресиран в късни доби — спал съм при козата, че ме изхвърли и от нас.

— Защо те изхвърли бе, чичо Митко — вече подхлъцвахме от смях.

— Повърнах бе, чедо, она сложила да ядеме, ама яз като влезнах и нещо ми се догади, та право връз масата. — откровено си призна дърводелеца.

Тук вече се захилихме със сълзи на очи. Хиленето ни продължи повече от пет минути. Чичо Митко седеше срещу нас и гледаше все по-тъпо, подхилквайки се и той, без да знае защо.

С периферното зрение видях една едра фигура да приближава по улицата към магазина. Леля Гичка. Ужас! Сбутах Рашо и тихомълком се изнесохме, оставяйки в блаженството му бедния чичо Митко.

Забързахме към къщата. Отзад се чуха свирепи викове. Нещо се удари в железата на беседката. Помолих се да не е главата на завалията дърводелец.

— Абе, тоя къде ще спи довечера бе? — на Рашо му стана съвестно.

— Ами тая вечер е спал при козата, тия крава немат, така че... или при козата, или в конюшнята на съседа Гоцо... — спогледахме се отново и прихнахме да се хилим, замотани наново от биричката.

Разказахме на жените веселата (за нас) история. На Рашо жена му си го знаеше, обаче приятелката й, дълбоко замислена, само промълви една стара и изтъркана фраза:

— Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже...



Гласувай:
2
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: demonwind
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1184646
Постинги: 507
Коментари: 2422
Гласове: 2803
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930