Ровейки снощи из нета, попаднах на нещо изключително увлекателно, което ще публикувам на моя блог в няколко постинга. Оставям всичко както е, непипнато. Лично за мен наистина си струва!


Емигрант/имигрант? Така и не успях да запомня разликата. На 27 знам едно. Разлика няма. И в двата случая си изгонен от страната, в която може и да си искал да живееш някога, с хората, които може и да са били твои приятели. Вече не помниш, пък и май не те интересува. Само те боли, защото със сигрност не си представял живота ти да се развие така.

В онази септемврийска нощ Сашо каза: “Кой ви е казал че живота е приятен?” Прав си баче. Тогава валеше, както може да вали само на път за Вилата. А Стефо пушеше. Много пуши тоя човек. Заминава отново и отново и отново за Германия след два дни. Разказва ни за още едно ртазочарование, дошло от приятел. И има разстройство от3 месеца. И лекарите вдигат рамене и повтарят че е зле с нервите и му трябва почивка. Точка. Не пие и не пафка вече. Параноята идва лесно когато си сред чужди.
Още не е чел Виктор Пасков. Обещава да го направи. Понякога бъдещото действие, отложено за неопределен период ни дава надежда. Без нея лошо. И късмет – той много важен, да го еба. Нали баче?!
Сашото е направил кекс. От моята реколта. Кой е Сашо ли? К’во те интересува, той замина за Канада. А, ще го чакаш да се върне? Добре, късмет!
Баси, колко искам да ги задържа. Не си отивайте, не се променяйте… Обичам ви. Нека не се разделяме.
След 3 дни летим за Лондон. Още не осъзнавам колко малко ни остава преди да попаднем в ада. Ада на материалните удобства, объркването, страха, унижението и безсилието. Аре да си останем тук, всички заедно. В родината. Където ще получаваме заплата, по-малка от сметката за ток. Където не е важно какво можеш, а кого познаваш. Където, ако си късметлия, ще ти купят лада за сватбата и 20 години по-късно ще наследиш апартамента на родителите си. Защото от тото се печели рядко. А парите са нищо, стига да имаш много.
Кога ще се видим? Не ставай смешен, баче. Такива въпроси не се задават, когато Х = ∞, а У < нищо. За всичко плащаш цена. Освен ако не си осакатен отвътре. При раждането.
Звъня на Надя. Идва. Преди нея ме посреща Рико. Комбината. Винаги сме били комбини. Т’ва е повече от приятели. Щото с комбината се разбираш без думи. Той знае. Стискам го за носа. Върти глава и ръмжи на майтап. Това ни е здрасти-то. Отмята лапи и поскача към вратата.
Него го няма. Отиде си вчера. За нас. Защото сме е/и/мигранти. А живота си върви. Другаде. Ние сме под похлупака. В матрицата. И не ни е позволено да обичаме. Оставили сме обичта някъде там, където сме живи. Където той е угаснал без прегръдката на Надя. Защото тогава сме се борили за оцеляване. И не е било време за обич. Защото сме е/и/мигранти.
Боли. Боли толкова, че ти иде да си скъсаш душата на хиляди парченца и да я разпилееш, за да не се върне никога.

Ще се оправим. Щото сме кучета. Защото те ни направиха хора. И болката ще се притъпи. А пълно щастие ще постигнем, когато спрем да чувстваме.

Дали?

01.06.2004

Публикувано на 05-07-2004 в Литературен форум от ed_edd_and_eddy