"... — Помниш ли, дядовото, приказката за десетте хиляди Самуилови войници? Ванга казва, че били четиринайсет хиляди... Аз на Ванга по-вярвам... Представяте ли си, четиринайсет хиляди юначета, като теб Ваньо, млади и красиви, вързани със синджири един за друг, с извадени очи. На сто войника, само един с едно око, да вижда пътя. Казват, че Василий Българоубиеца им е извадил очите, ама аз не вярвам. Не вярвам, че един-единствен човек го е направил. Били са стотици гърци и на нито един не му е трепнало сърцето... Да извадиш очите на пленник, туй даже и Хитлер не го е правил... По-добре да ги бяха убили, а не очите... Във всяка българска къща се е завърнал по един такъв сляп войник… – дядо Иван помълча и след малко продължи: – Че да се върна на приказката… Аз, старият дядо Иван, с простия си акъл мисля, че оттогава семето на българина се е променило, прекършило се е... станали сме слепи и не виждаме какво става около нас, в нашата си къща, в нашата си държавица. Чуваме само красиви думи – колко арно ще си живеем, колко красива ще направим България, ама не виждаме, оти тези дето ни го думат, суратите им лъжливи... Затуй от онова време Самуилово, българинът жадува да види свят, да прогледне... И проглеждат някои, като заминат от България. Тогаз им светва пред очите и разбират, че от нашата си България по-убава нема, че наште си орица са хрисими, мирни, дечицата ни са много, много по-умни от разни там американчета, англичанчета, испанчета... ама... требе да им дадем възможност да прогледнат тука, у дома, че тогаз да видят те България... Всите българи, дека сега се македончат, турчеят и гърчеят, всите що са се пръснали като пилци по света ще искат да се върнат у дома... оти... тука е райо на земята..."
из "Завръщане от ада" на Николинка Вълкова
Студената февруарска утрин щипеше кожата и беше накарала снега да замръзне и да блещука като хиляди перли под светлината на уличните лампи. Стоян стана бавно от топлото семейно ложе, погледна с умиление спящата си жена и се изправи. Отиде до детската стая, където спеше малкото съкровище, и го погали нежно по главицата. Очите му се насълзиха. Предстоеше му дълъг и тежък път по работа до мястото, което трябваше да обича повече от всичко на този свят — мястото, където се бе родил, една малка, но красива държавица в южната част на Стария континент, но мисълта за която караше сърцето му да се свива конвулсивно, слизайки сякаш чак до стомаха.
Стоян беше културен и образован човек, завършил в престижен (тогава за България) университет също толкова престижна (принципно в целия свят) специалност с почти отличен успех. Докато учеше в университета, надеждите на почти целия випуск бяха големи, явно наследени от близкото "светло" минало, а и като непоправим оптимист, Стоян гледаше с пренебрежение на приказките на скептиците му колеги, че държавата никога няма да се оправи, а ще става още по-зле и по-зле и бъдещето е навън. Даже се записа в редиците на водеща политическа партия, с надеждата да направи нещо — както за себе си, така и за държавата, в която се беше родил и отрасъл.
Когато завърши обаче, Стоян бавно и болезнено започна да осъзнава реалността, или както казват хората, започна да "слиза на земята". Търсенето на работа беше дълго и мъчително — без пукнат грош в джоба си младия човек нямаше възможност дори да излезе да пие кафе. Завъртя се като в омагьосан кръг — от една страна, работа имаше само в строителството, където обаче, щом научеха, че Стоян има диплома за висше образование, му отказваха начаса (донякъде с право, защото Стоян не се и помисляше да се преквалифицира в строител след 5 загубени години на напразни надежди в университета), а от друга страна — сериозните фирми назначаваха "наши" хора, често без никакво образование и дори полуграмотни, а такива като Стоян просто оставаха зад борда. А времето течеше, следващото поколение вече завършваше и с още по-голям хъс дишаше във врата на 27 годишния мъж — трите пропуснати години заради задължителното тогава отбиване на военна служба му бяха отнели безценно време, което можеше да използва за бъдещето си.
Един ден късметът се усмихна и Стоян започна работа в известна организация, където зае добри позиции, естествено, с недобра заплата. Оптимистът в младия човек отново се събуди:
— Е, пак е нещо, никъде няма да ти изсипят кофи с пари ей така, отначалото, а и от ключова необходимост е трупането на ценен опит — самоуспокояваше се той.
Междувременно се запозна с едно мило и скромно момиче, което, още от първия път реши, че ще му бъде жена доживот. Заживяха заедно, годините се търкаляха, на бял свят дойде и малкото съкровище, а Стоян си търкаше стола на една и съща позиция, постепенно затъпяващ и с нерастяща дори на милиметър заплата. Опитите му да кандидатства за други длъжности в други компании удариха на камък — вече не толкова заради това, че нямаше гръб, ами заради дългогодишния специфичен опит в една сфера, доста различна от тези, които се предлагаха на трудовия пазар, и където за съжаление не му предлагаха нищо, и нуждата от тепърва преквалифициране, при условие, че имаше достатъчно образовани млади хора, които да започнат от нулата. Не му помогнаха дори и немския и английския, които говореше като родни и частичните познания по френски — общо взето трите основни езика на Обединения континент.
Годините се трупаха, а с тях и борчовете. Сривът беше неминуем и Стоян го осъзнаваше. Реши да започне втора работа, обаче изборът беше само върху таксиметровите превози. Още първата вечер на Стоян се наложи да вози няколко проститутки, да продаде няколко пакетчета с някаква неясна субстанция на някакви съмнителни полуадекватни типове и общо взето, се прибра скапан — физически и психически. Мръсните пари, които донесе вкъщи, не донесоха радост на семейството — малкото човече пипна някакъв сериозен вирус и всичко отиде по лекарства.
Стоян беше провел и разговор с шефа си, който най-нагло му заяви, че с доходи като неговите оцелявали не тричленни, ами четиричленни домакинства, но за целта трябвало да се лишат от доста неща.
— Кучето скача според тоягата, Стояне — каза му началника — благодари се, че все пак имаш и това, ами без хич?
Разбира се, шефа "забрави" да спомене как оцелява той, след като само за организирането на последната конференция под сурдинка се носеха слухове, че в "специалната" му банкова сметка (вероятно по-секретна и от най-секретните документи на НАСА и НАТО) бяха скочили няколкостотин хиляди български левчета (в евровата им равностойност, разбира се).
На ръба на оцеляването и оставането на улицата (кредитите отдавна бяха просрочени, а банките натискаха за апетитните имоти на семейството) шансът се появи далеч от Родината — в сърцето на Старата земя. Стоян се измъкна полулегално от примката на банките и започна работа в голяма организация, подобна на неговата и намираща се в голям, чист и красив град. Всичко стана съвсем случайно, на една конференция в България се запозна със заместник-директора, който му обеща съдействие. Стоян обаче беше опериран от обещания и думите на достолепния господин излетяха от главата му точно след края на форума. Да, но имаше едно твърде важно обстоятелство — човекът не беше българин и за разлика от българските си колеги удържа на думата си.
И така, един зимен ден, Стоян и семейството, заедно с десетина куфара, поеха към новата си родина. Въздухът, който поеха, не можеше да се определи като глътка, а като нещо огромно, все едно някой махна огромен камък от плещите им. Още първите месеци покриха просрочията към банките (чиито служители станаха чудно защо ли доста по-словоохотливи, след като опитаха стандартните заплахи, а Стоян просто им продиктува един телефон — на адвоката си), а след още няколко изплатиха накуп всички борчове. С България ги свързваше единствено контакта на съпругата на Стоян с родителите й — неговите отдавна бяха се преселили в един по-добър свят, или както казваше баба му, бяха се "куртулисали".
Навън имаше и други българи. Някои бяха като Стоян — образовани хора, които работеха в престижни структури и защитаваха успешно имиджа на родината си зад граница. Помежду си се майтапеха често, че са новите "хъшове", само дето няма кой да ги обезсмърти на книга. За жалост обаче имаше и доста мизерници, които бяха избягали от България, за да отидат и да паразитират навън. Това бяха хора от онзи етнос, дето европейците много го защитават, обаче само когато не е в пределите на техните собствени държави. Тези люде бяха мразени от всички — както от "сънародниците" си, между които имаше и много обикновени отрудени честни хора — предимно българомохамедани — така и от местните хора.
Все пак, някои държави удържаха ситуацията, докато в други нещата вече почти излизаха извън контрол. Още навремето един добил печална слава ефрейтор беше казал, че "с тази колониална политика на някои велики сили след 300 години аристократичната кръв ще е само светъл спомен от миналото, а първата африканска държава ще бъде провъзгласена в Европа".
Унесен в мислите си, Стоян за малко да закъснее за летището. Налагаше му се спешно да лети до София за уреждане на административен въпрос, който не търпеше отлагане и трябваше да бъде разрешен лично. Не че не можеше това да се е случило преди време и сега да не трябва да ходи никъде, обаче народът е казал — който няма глава има крака.
Летището, както обикновено, беше пълно с народ — все пак, това беше едно от най-големите световни летища. Стоян чекира багажа си, помота се малко из огромните салони, изпуши навън една цигара и се отправи към проверката за сигурността, след която вече се отиваше към изхода за самолета. Показа паспорта си на служителите, които го разлистиха:
— Какъв език предпочитате — го попитаха последователно на френски, немски и английски.
— Немски или английски — отвърна Стоян леко озадачен. Такова забавяне и подозрително отношение към него самия виждаше за първи път на това летище. През ума му минаха черни като нощта мисли как някой може да му е подпъхнал нещо в багажа, което вече при вътрешната проверка е открито и сега повече никога няма да види семейството си... Затвори очи и изпъди лошите мисли от главата си, когато чу гласа на служителя по сигурността:
— Минете, ако обичате.
Стоян мина през рентгена. Нищо подозрително.
— Елате за малко, ако обичате — пое го служителя от другата страна.
— Да, какво има? — Стоян все пак запазваше самообладание.
— Извинете, господине, вие сте българин, нали?
— Да, защо? — Стоян вече изпадна в недоумение
— Извинете, но от вчера има специално разпореждане от страна на авиокомпанията за по-специална проверка на всички лица от български произход, а именно и тестване с дрегер... за употреба на алкохол... — с леко неудобство поясни служителя и продължи: — Виждам, че състоянието ви не буди и най-малкото подозрение, но все пак това е само формалност...
— Да, разбира се, щом трябва — от сърцето на Стоян падна камък, но в същото време се зачуди какво толкова е станало, за да се наложи това. Преди новогодишните празници беше чел за някакъв терорист, който искал да взриви самолет на американска авиокомпания, обаче това за българите направо го хвърли в потрес.
Проверката, разбира се, показа една голяма кръгла нула и Стоян по живо-по здраво се запъти към изхода за самолета, който само след по-малко от четвърт денонощие щеше да го свали на родна земя. Време беше да се запаси с вестници, полетът беше около два часа, а за разлика от сина си, Стоян не можеше и да мигне в каквото и да е превозно средство — заради ръбатите седалки, разбира се, не заради някаква фобия.
Още с влизането в първия магазин за вестници в очите на Стоян се наби заглавието на водещ немски всекидневник, което гласеше: "Видимо алкохолизиран български топ политик вилнее в самолет на европейска авиокомпания". Стоян веднага купи вестника, заедно с още няколко. Едвам дочака качването и потеглянето към пистата за излитане, за да го отвори.
Вътре на цели 4 страници се описваше случая, който впоследствие се оказа напълно потулен в родната му страна, и който смачка още толкова самочувствието и самосъзнанието на младия българин.
Със свито сърце очакваше да види отново страната си, която не беше посещавал от близо половин десетилетие. Полетът не беше дълъг и самолетът кацна на столичното летище. За разлика от новата родина на Стоян, времето в България беше просто прекрасно, сякаш то, независещо от черните души на голяма част от сънародниците му, му се усмихваше чисто и непринудено, приветствайки го с добре дошъл.
Стоян беше чувал за новия терминал на летището, но досега не беше го виждал с очите си. Остана приятно изненадан от красивата сграда с малко футуристични елементи и в душата му отново пламна добрия стар пламък на оптимизма. Беше чел какво ли не за строежа на този терминал — че го строи някаква австрийска фирма, която била австрийска само на книга, пък всъщност — комунистическо-турска, че покривът паднал още на първата седмица, като едва не загробил няколко нещастни западняка и какво ли още не. Обаче резултатът беше пред очите на младия човек и никак не беше за подценяване.
Оптимизмът бързо бе полят с кофа студена вода току на излизане от летището. Стоян понечи да вземе такси от близкия (уж) легален таксиметров плац, обаче по стар български навик реши да погледне тарифите, залепени със стикер на стъклото. В новата си родина тези навици бързо се бяха изпарили, тъй като тарифи по прозорците нямаше, но нямаше и мошеници и мургавели, карайки таксита без книжки и коли в незнайно техническо състояние. Поглеждайки тарифата на стъклото, Стоян се облещи — че тези цени бяха в пъти по-високи, отколкото там, където сега той живееше (само дето там заплатите бяха най-малко десет пъти нагоре). Таксиджията — мазен разплут тип, смърдящ на пот, натисна копчето и свали стъклото на колата:
— Закъде си брато? — отвътре лъхна на пор с гарнитура от турбо просташка чалга.
— Само гледам, няма нищо — промърмори Стоян.
— Гледай, по-евтино няма да намериш — отвърна плужека и наново вдигна джама.
След няма и двадесетина минутки Стоян излезе от летището с чисто новичка кола под наем, която за деня престой в родината щеше да му струва колкото таксито на отиване и връщане от аерогарата.
Прекосявайки столицата, която видимо на места беше разцъфнала и разхубавила, но заедно с това бяха разцъфнали и дупки по пътищата, още по-големи от онези пломбовадки, които Стоян помнеше отпреди пет години. Там, където живееше сега, през зимата също ледът дълбаеше дупки — пред водата няма спирачки — но всичко беше направено така, че да е максимално сигурно, а дупките се запълваха веднага след първото затопляне, и то така, че на следващата година въобще не се появяваха отново. Раздрусвайки се няколко пъти сериозно, Стоян пристигна пред блока, в който живееха с жена си някога. Кварталът не беше лош, въпреки, че някои селски парвенюта го плоеха. Стоян беше роден и израсъл там и се гордееше с него. Мразеше всичко, дето беше пристигнало в столицата с насран задник и прескачайки трамвайните линии, за да не го хване ток, а после парадираше къде е най-хубавото място за живеене в града, в който едно време знаеше само две думички — ЦУМ и Витошка. Ненавиждаше гнусната селска сган, която пълнеше кафенетата в родния му град и паразитираше по всякакъв начин. Правеше го отпреди половин век, правеше го сега и щеше да продължи още много да го прави. В същото време Стоян обичаше хората, които живееха в малкото градче на петдесетина километра от столицата, в което преди много години родителите му бяха построили, с много лишения и заеми, скромна къщичка, която тогава се водеше вила, а всъщност си беше идеална за целогодишно живеене. Възхищаваше се на отрудените хора, млади и стари, които не бяха зарязали красивата си плодородна земя, а продължаваха да се борят с живота, като се чувстваха определено по-щастливи от въшките, избягали в големия град.
Първото, което направи впечатление на Стоян, беше новото табло за звънците във входа. Новото, защото когато тръгнаха с жена си, такова въобще нямаше, а сега разликата беше, че се виждаше, че е слагано и ново табло. Някой беше успял за краткото съществуване на този необходим уред да изчугурка всички бутони и да разбие, сякаш с огромно паве, средата му.
— Добре дошъл в България, свиквай, за малко е — каза си Стоян и влезе във входа.
Посегна да запали лампата и нещо привлече вниманието му над ключа. Все пак запали и се загледа във въпросния предмет, който се оказа залепен лист хартия, формат А3. На него бяха изтипосани всички длъжници към Топлофикация, Енерго и ВиК във входа — общо към 20 апартамента. Липсваха само абонатните номера на техния апартамент и на още три, в които живееха също съвестни хора, които деляха последните си пари, за да си платят задълженията (сега Стоян пращаше пари на сестра си в България, която оправяше всички сметки и този проблем отпадна като финансово бреме от плещите на семейството). Важното е, че дори когато заборчаха на банките, Стоян и жена му не посмяха да не платят нито една сметка, колкото и да знаеха, че някои са надписани и нереални, а един келеш с топъл прякор беше използвал тези суми, за да къпе разни параспурици в служебно джакузи и да ги вози със скъпи джипове. Просто такава беше действителността — никой не те е вързал с каишка — като не ти изнася, ставаш и заминаваш. Както и направиха. Обаче явно болшинството от съседите бяха на друго мнение — защо да плащам, когато другите го правят, следователно няма и да протестирам никъде. Поглеждайки навън към прекрасния ден, едва тогава на Стоян му се наби в очите и друго, което досега като че ли не беше забелязал. Пред входа помнеше и насън почти всички коли, които спираха там и принадлежаха на хора от входа — бяха старички возила, харизани от богатия Запад на бедните роднини от Изтока. Разликата сега беше тази, че пред входа бяха паркирани само нови, чисто нови коли, закупени на лизинг (по-късно от любопитство Стоян установи именно този факт, поглеждайки регистрационните табели). А във входа беше спряна и топлата вода. Завинаги... Заради неплатени борчове... Принципът беше железен и напомни на Стоян за дните, прекарани в редиците на родната армия — издъни ли се един, страдат всички. Само че тук издънките бяха болшинство...
Значи ето къде беше разковничето да караш хубава кола в неговата държавица — да се поливаш в коритото или под душа, зъзнейки, с канче или малък леген, предварително сгрял вода с открития бързовар, а после, полузамазан и отмил малко миризляка по себе си, да излезеш и да се качиш в чисто новичкото Рено, за да заведеш някоя повлекана на кафе в съседния блок (защо с колата ли — ами за да те видят всички, че си си купил нова кола, как защо).
"Странна логика" — помисли си Стоян. Определено народът не градираше, ами напротив, деградираше, въпреки първоначалните впечатления от летището.
Вечерта Стоян седна пред телевизора да хапне нещо и да се наспи, защото на сутринта го чакаше работа. За пръв път от години гледаше българска, родна телевизия. Загледа жадно екрана, потапяйки се в спомени за едни отминали хубави времена, когато с покойните си вече родители гледаха всяка вечер новините по същата тази телевизия. Сега и новините бяха различни — купчина гадост заля Стоян още от първите минути на публицистичното предаване — някакви малоумници, дето реват по интернет форумите, че заради такива като правителството Европа ни спирала парите за пътищата и ние сме се трепели, навлезли в насрещното движение на планински път с бясна скорост, ударили се челно в огромен камион, а после паднали в стометрова пропаст. Вадили ги с кирки и лопати, от време на време и шпакли, че трудно се остъргвал подобен малоумник от смачкана ламарина. На всичкото отгоре не били и пили. След това другият водещ с тъжен тембър съобщи, че възрастен човек бил затрит в планинско селце, заради четири мизерни лева.... За две евро, колкото струваше билетът в метрото на Стоян там, където сега живееше... След това започнаха едни дълги хвалебствени речи от някакъв господин със смешна физиономия, който обяви със задоволство, че при последната полицейска операция са заловени над двадесет опасни бандита, които ще бъдат съдени и осъдени по най-бързия начин. Веднага след него един добре угоен служител на друга власт съобщи, че почти всичките заловени лица ще бъдат пуснати — под смешни гаранции или по-леки мерки — заради липса на достатъчно доказателства. Стоян издържа до новината, която съобщаваше за поредния бандит, осъдил държавата в Големия съд зад граница и който трябвало да получи шестцифрена сума в европейска валута заради "нехуманно отношение и процесуални грешки". Бандитът беше разплакал стотици български семейства, сега същите тези семейства щяха да му платят заради това... Стоян беше чел някъде за държавата Абсурдистан и след тази новина нещата полека започнаха да си идват по местата.
С полуприседнал на гърлото залък, той превключи на следващия канал. Телевизорът всичко на всичко хващаше няколко ефирни канала, нямаше сметка от прокарване на кабелна в апартамент, в който никой не живее. Сигнално-охранителната система стигаше да опразва, макар и с малко, семейния бюджет всяка година. Това беше цената на късче спокойствие да не бъдеш обран в собствената си държава.
На следващата програма двама дебили се кълчеха неадекватно пред камерата, а необяснимо защо тази гротеска носеше гръмкото име "Шоу". Гости им бяха две жени, с каквито беше пълно из най-нископробните гета в новата родина на Стоян, а тук се водеха звезди. Звезди в собствено съзвездие, нечувано и невиждано от никого...
Стоян заспа неспокоен сън, смутен късно през нощта от завръщането на етажа на вечнопияния съсед, носещ прозвището Чичо Ачо. Пиянката така и не уцелваше никога правилния път към своята врата и като разбеснял се коч дрънкаше пияната си кратуна във вратата на Стоянови, която за зла участ се намираше точно срещу вратата на асансьора. След това Чичо Ачо падаше с трясък върху парапета на стълбището (а понякога и по самото стълбище), после псуваше мощно или запяваше пиянска песен и така, докато си намери ключовете и си отключи апартамента (или отвътре не излезе жена му леля Васка, което беше определено по-лошия вариант, защото скандалът продължаваше почти през цялата нощ и привършваше точно когато Стоян ставаше за работа, а жена му тъкмо беше успяла да заспи, приспивайки най-после малкото съкровище). Сега определено Чичо Ачо беше по-читав, намери набързо ключовете и вратата се затръшна — явно кризата беше ударила и неговите алкохолно-покупателни способности. Най-после настана тишина...
Рано сутринта на разсъмване Стоян се събуди от силни викове, които долитаха през открехнатия прозорец:
— Але хафте тутуклафте ма, курвоооо! — крещеше очевидно пиян мъж от цигански произход (т.нар. българи-трето качество), а друг, неопределен глас му отговаряше:
— Со бре мучо, мангаф те хоратинес ромали, ааа... бут шукар!
Стоян въздъхна, стана и отиде да се измие. Чакаше го труден ден, който мина неусетно в компанията на сестра му по разни държавни служби, банки и учреждения. Хората, работещи там, бяха удивително учтиви, което доста учуди младия мъж, спомняйки си физиономиите тип "люта мастика снощи пих" и подобното поведение на същите тези хора. Явно кризата имаше и добри страни.
Денят се изниза неусетно, а вечерта Стоян гонеше късния полет, който щеше да го върне при най-близките му, далеч от простотията и отрицателните емоции. На аерогарата отново мина упражнението с дрегера (няма как, чуждата авиокомпания го изискваше дори от българските власти), а после се гмурна в малкото, но чисто и кокетно ново летище. Сети се, че на едно място продаваха вестници и книги и се запъти натам. Уви, почти всички магазини на летището бяха затворени. Наемите бяха убийствени — над двадесет пъти по-високи от летището, което се намираше в другата държава и обслужваше цял свят, и никой не искаше да работи на загуба. Работеха само две-три кафета (където всичко беше, разбира се, по-скъпо от където и да е другаде из Старата земя) и магазинът за алкохол и цигари. Стоян се отби и поне купи няколко стека безмитни цигари (знаеше, че не е редно такова количество, ама какво пък, нали тия тук даваха, ако го хванеха на летището там, щеше да се прави на ухапан от водна бълха, все пак си беше българин, а цигарите там бяха единственото нещо, което беше поне три пъти по-скъпо).
Самолетът излетя навреме. След минути пред Стоян се разкриха светлините на големия град и пушещите цветен отровен пушек комини на огромния завод, който беше спрян със заповед от Федералното правителство, но ... все пак работеше, напук на тази заповед и рискувайки огромни санкции за и без това обрулената държавица.
Затваряйки очи, сега Стоян си спомни за една статия в местен вестник, която приканваше хората с атрактивното заглавие "Елате в България, страната на евтините имоти". В нея се описваше как всеки богат западен пенсионер (а там бедни такива почти нямаше) може да си купи хубава къщичка за мизерни пари, защото хората в България били по-мизерни от плъховете, живеещи в канализацията на западната държава и били доволни и на трохи, само и само да има с какво да поживеят и попият без сметка няколко месеца. После отиваха да спят в изоставени обори и на местните ж.п. гари.
Със затворени очи тогава младия човек прогледна. Отвори ги отново, огледа светлините под себе си, които ставаха все по-малки и разбра — от неговата държава по-красива нямаше, но само когато дойдеш тук с пари от другаде. Тогава намираш общ език с всички и всички те гледат с едно такова странно страхопочитание и сервилност, с каквито само българин може да те гледа. Стоян щеше да възпита сина си да расте българин, да знае историята си, езика си и да почита паметта на предците си, но да завърши образование там, където беше сега. Ако всичко това ставаше само двадесетина години по-късно, Стоян нямаше да даде и дума да се чуе за образование другаде, но сега беше просто немислимо — всичко беше разрушено, може би завинаги. След като завършеше образование, синът на Стоян (ако иска) можеше да се върне и да се опита да сложи оглавник на обезумялата тълпа, с помощта на онези, които поръчваха музиката. Ако ми не му се занимаваше, нека поеме пътя в живота си — мислеше си той.
"Колко велики нации са изчезнали и са дали път на други, ако е писано, ние ще сме следващата" — каза си Стоян. Само дето една мисъл го глождеше и не му даваше дори миг спокойствие през целия полет — че изчезвайки, тази древна и велика нация щеше да роди ... първата циганска държава в целия свят. Което само по себе си - раждането - също беше велико дело, но в обратния смисъл...
От тежката дрямка го изтръгна тропването на колесниците на пистата на западното летище. След един час щеше да прегърне двете си най-скъпи същества. Другото вече просто нямаше смисъл.
